- Съзряла? - напрегнах се аз.
- Ти облада 12 в цитаделата. Видях те. Тя само чакаше да достигнеш пълния си потенциал.
- Нима й каза?
- Ще го узнае, но не от мен. Казаното помежду ни си остава в тази стая.
- Защо?
- Като увертюра към взаимното доверие.
- Ти прерови спомените ми. Защо да ти вярвам?
- Нали ти показах своята сънорама?
- Да. Твоята студена, празна сънорама. Не си нищо повече от куха черупка, нали?
Внезапно Лордът стана на крака, отиде до рафта с книги и взе оттам огромен том с кожена подвързия. Преди да разбор! какво се случва, измъкна отвътре тънка книжка и я хвърли ни масата. Не можех да повярвам на очите си. „За същината на неестествеността“. Моето копие, пълно с изобличаващи бележки за синдиката. Беше го държал през цялото време.
- Моята сънорама може да е стара и лишена от живот, но поне не деля хората на категории, както авторът на тази брошура. Тук не пише за онироманти, нито за Рефаими. Аз но виждам нещата в тази светлина. - Той ме фиксира с поглед. - Живея с теб вече от няколко месеца. Знам историята ти, макар и да я научих против твоята воля. Нямах намерение да нарушавам личното ти пространство, а само да разбера каква си. Да те опозная. Не исках да те третирам като по-низше, малоценно същество.
Това ми дойде неочаквано.
- Защо? - попитах, без да снемам очи от него. - Какво те е грижа?
- Това е моя работа.
Взех книжлето и го притиснах към гърдите си, както дете прегръща играчката си. Чувствах се така, сякаш съм спасила живота на Джаксън. Лордът ме наблюдаваше.
- Май наистина ти липсва твоят бос - каза. - Искаш да се върнеш към стария живот. Към синдиката.
- Джаксън е нещо повече от това, което разкрива брошурата.
- Предполагам.
Лордът дойде и седна до мен на дивана. Няколко минути никой от нас не промълви. Две същества, различни като деня и нощта, затворени в своя собствена стъкленица, като онова повехнало цвете. Той взе кутията за енфие, извади отвътре малко шишенце с амарант и го изпразни в чашата си с думите:
- Ти се чувстваш самотна. Мога да усетя самотата ти.
- Аз съм самотна.
- Липсва ти Ник.
- Той е най-добрият ми приятел. Разбира се, че ми липсва.
- Бил е нещо повече от това. Спомените ти за него са изключително детайлни - пълни с цветове, с живот. Ти си го обожавала.
- Бях млада. - Гласът ми пресекна. Той явно бе твърдо решен да чопли най-чувствителното ми място.
- Все още си млада. - Нямаше ли най-сетне да престане. -Не съм видял всичките ти спомени. Нещо липсва.
- Безсмислено е да говорим за тези неща.
- Не съм съгласен.
- Всеки има лоши спомени. Защо толкова се интересуваш от моите?
- Спомените са моята специалност. Връзката ми с етера, както сънорамите за теб. - Той докосна с пръст челото ми. -Ти поиска да ме опознаеш чрез моята сънорама. В замяна аз искам твоите спомени.
Докосването му ме накара да настръхна и аз се отдръпнах. Лордът ме погледна за секунда, оценявайки реакцията ми, после стана и дръпна шнура на звънеца.
- Какво правиш? - попитах.
- Трябва да ядеш.
Той включи грамофона и зарея взор към улицата.
Майкъл се появи като дух от бутилка. Изслуша нарежданията на Лорда и десет минути по-късно се върна отново с поднос, който сложи в скута ми. Върху него имаше достатъчно неща, за да върнат силите ми - чаша чай с мляко, захарница, доматена супа и топъл хляб.
- Благодаря ти - казах.
Той ми хвърли мимолетна усмивка, след което отправи сложна серия от знаци по посока на господаря си. Лордът кимна. Майкъл се поклони и излезе, а Лордът се обърна към мен, чакайки да види дали ще започна да ям без подкана. Отпи от чашата. Спомних си за баба си - тя бе голям поддръжник на чая и като малка винаги ме поеше с него, ако се разболеех. Отхапах от хляба. Дали и в момента четеше съзнанието ми, моите емоции? Усещаше ли как този спомен ме успокоява? Опитах cе да се фокусирам върху него, да използвам златната нишка, но не се получи.
Щом се нахраних, той взе подноса и го постави върху масичката за кафе, преди да се върне и да седне отново до мен. Прочистих гърло.
- Какво ти каза Майкъл?
- Че Нашира е свикала останалите от фамилията Саргас в резиденцията си. Той е голям шпионин - добави с леко развеселен тон. - Често ми носи информация от нейните покои. Всички го приемат за незрящ и не му обръщат внимание.
Значи Майкъл обичаше да подслушва. Щях да запомня това.
- Вероятно им разказва за Краз. - Опрях пръсти в слепоочията си. - Нямах намерение да го убивам. Аз просто...
- Той щеше да убие теб. Краз таеше неистова омраза към хората. Планираше когато дойде денят да се разкрием да примами човешките деца в контролираните градове. Имаше слабост към техните малки, нежни кости. За клеромантия.