Усетих как стомахът ми се надига. Клеромантията се състоеше в хвърляне на „жребий“ от предмети, които духовете нареждаха в изображения или насочваха в дадена посока. Използваха се най-различни пособия - игли, зарове, ключове. Една група зрящи, наричани остеоманти, предпочитаха костите, но обикновено си служеха с такива от много стари скелети, от уважение към мъртвите. Ако Краз бе вземал костите на деца, за да гадае на тях, то бях доволна, че съм го убила.
- Лично аз съм благодарен, че е мъртъв - каза Лордът. -Беше ужасна напаст за този свят.
Не отвърнах нищо.
- Чувстваш вина, нали?
- По-скоро страх.
- Страх от какво?
- От това на какво съм способна. Аз не спирам... - Поклатих отпаднало глава. - Не спирам да убивам. Не искам да бъда оръжие.
- Дарбата ти не е безобидна, но те държи жива. Действа като твой щит.
- Не е щит. Служи по-скоро за нападение. Аз живея с пръст на спусъка. - Загледах се в шарките на килима. - Да наранявам хората. Това е моят дар.
- Не нарочно. Невинаги си знаела какво можеш да причиниш.
Изсмях се безрадостно.
- О, бях съвсем наясно. Не знаех как, но знаех кой пуска кръв от носовете им. Знаех кой им причинява главоболия. Подиграеше ли ми се някой, споменеше ли за ирландските бунтове или нещо друго - правех така, че да го заболи. Донякъде дори ми се нравеше. Още от малка ми харесваше. Да си връщам, да не оставам длъжна. Това беше малката ми тайна. - Той ме гледаше внимателно. - Не съм като сензорите или медиумите. Не използвам духовете за компания или самозащита. Аз съм една от тях, не разбираш ли? Мога да умра, когато си пожелая, да стана дух, когато си пожелая. Това кара хората да се боят от мен. И мен да се боя от тях.
- Ти си различна, да. Но това не означава, че трябва да се боиш.
- Напротив, означава. Моят дух е опасен.
- Не смятам, че опасността те плаши, Пейдж. Ти вирееш от нея. Съгласила си се да работиш за Джаксън Хол, макар да си знаела, че това значително ще съкрати вероятната продължителност на живота ти. Съзнавала си риска да те заловят.
- Нуждаех се от парите.
- Баща ти работи за Сцион. Не са ти трябвали пари. Съмнявам се, че изобщо някога си ги докосвала. Опасността е
тази, която те доближава до етера. Затова си използвала всяка възможност да я изпиташ.
- Не е така. Не съм пристрастена към адреналина или нещо подобно. Исках да бъда с другите зрящи. - В гласа ми се; прокрадна нов гняв. - Да не съм просто поредната сционски гимназистка с промит мозък. Да бъда част от нещо. Да значи нещо. Разбираш ли това?
- Това не са били единствените причини. Мислела си и частност за един човек.
- Недей. - Устните ми потрепнаха.
- Мислела си за Ник - не отстъпваше той. - Обичала си го. Щяла си да го последваш навсякъде.
- Не искам да говоря за това.
- Защо не?
- Защото е нещо мое. Лично. Вие, ониромантите, имате ли изобщо понятие за лично пространство?
- Държала си го в тайна твърде дълго. - Той не ме докосна, но погледът му бе почти толкова интимен. - Не мога да взема спомена от теб, докато си будна. Но в мига, в който заспиш, ще прочета образите от съзнанието ти, а ти ще ги сънуваш, както стана и преди. Това е дарбата на онироманта. Да създава споделени сънища.
- Не се ли отегчаваш понякога да ровиш в мръсното пране на хората? - попитах с нотка на презрение.
Той игнорира хапливата забележка.
- Естествено, можеш да се научиш да не ме допускаш, но за целта ще трябва да познаваш духа ми почти така добре, както и своя собствен. А дух, стар колкото моя, не се опознава лесно. - Той направи пауза. - Или можеш да си спестиш усилията и да ме оставиш да надникна в теб.
- Каква полза ще има от това?
- Този спомен е преграда. Мога да го доловя, заровен дълбоко в сънорамата ти. - Очите му не се откъсваха от моите. - Преодолей го и ще бъдеш свободна от него. Духът ти ще се освободи.
Поех си дълбоко дъх. Не беше редно да се изкушавам от увещанията му.
- Мога да ти помогна, ако искаш. - Той взе щипка изсушени кафяви листа от кутията за енфие. - Ето от това имаше в таблетките. Ако приготвя отвара, ще я изпиеш ли?
Свих рамене.
- Какво ще ми стане от една доза в повече?
Лордът ме огледа мълчаливо.
- Много добре - рече накрая и напусна стаята. Предположих, че е слязъл долу в кухнята, където работеше Майкъл.
Положих глава върху възглавниците. Хладна тръпка пропълзяваше бавно в гърдите ми, изпълвайки пространството под ребрата. Бях мразила Лорда силно, неистово заради онова, което представляваше, а също и защото явно ме разбираше. Тази омраза ме бе крепила. А сега се канех да му разкрия най-съкровения си спомен. Мислех, че знам какъв е той, но не бях сигурна. Трябваше да го изсънувам. Докато Лордът се върне, вече бях взела решение. Поех чашата от ръцете му. Тя бе пълна до ръба с бистра, златиста течност, като разреден мед. Три листенца плуваха по повърхността.