- Сериозно ли говориш?
- Не - обади се Ник. Всички глави се обърнаха към него. -Говори като невменяем.
След кратко мълчание Джаксън вдигна чашата си.
- Отлична диагноза, докторе. Наздраве.
И отпи. Ник отмести поглед встрани.
Тъкмо в този напрегнат миг Елайза се върна, носейки спринцовка с адреналин. С нея беше Даница Панич, поел единият член от нашата седморка. Отрасла в сционската цитадела Белград, тя бе прехвърлена в Лондон, за да работи като инженер. Ник я бе привлякъл в бандата, забелязвайки аурата й по време на един коктейл за нови служители. Тя изключително се гордееше с факта, че никой от нас не може да произнесе името й. Нито пък фамилията. Беше корава като кремък, с вълниста червеникава коса, която носеше прибрана на тила, и ръце, покрити с белези и изгаряния. Единствената й слабост бяха спортните сака.
- Даница, скъпа - усмихна се приветливо Джаксън, ела и виж това.
- Кое по-точно да видя?
- Моето оръжие.
С Дани разменихме погледи. Тя беше в бандата само от седмица, но вече имаше представа що за човек е Джаксън.
- Изглежда, сте си спретнали сеанс - отбеляза иронично.
- Не и днес. - Той вдигна ръка. - Започвайте!
Трябваше да прехапя език, за да не му кажа къде може да
си я завре. Беше му навик да театралничи пред новодошлите. Дани имаше ярка, хиперактивна аура, която той още не можеше да определи - но както обикновено, беше убеден, че е рядка и ценна.
Аз седнах. Ник почисти ръката ми със спирт и заби спринцовката.
- Направи го - рече Джаксън. - Разчети нечитаемия.
Изчаках малко, докато кръвта ми поеме коктейла от лекарства, после затворих очи и потърсих етера. Зийк се напрегна. Нямаше да нахлуя в сънорамата му - можех само да я погладя, да почувствам леките нюанси на повърхността й, но неговото съзнание бе толкова чувствително, че дори и лек тласък щеше да го нарани. Трябваше да бъда внимателна.
Духът ми се помести. Долових край себе си и петте сънорами на останалите, потрепващи и звънтящи като вятърни камбанки. Тази на Зийк бе различна. Звънеше с по-мрачна, минорна нотка. Опитах се да зърна нещо от него - някакъв спомен, страх, но нямаше нищо. Там, където обичайно виждах проблясъци от образи, като в размътен стар филм, сега имаше единствено чернота. Спомените му бяха запечатани.
Сепнах се и изскочих от етера, когато една ръка ме сграбчи за рамото. Зийк трепереше, затулил ушите си с ръце.
- Достатъчно. - Ник бе зад мен и ме изправяше на крака. -Стига толкова. Тя няма да прави това, Джаксън. Не ме е грижа колко ми плащаш, това са кървави пари. - Той разтвори рязко прозореца. - Хайде, Пейдж, отиваме да се поразходим.
Бях уморена до мозъка на костите. Никога не можех да откажа на Ник. Очите на Джаксън мятаха мълнии върху гърба ми. На другия ден, щом виното изветрееше от главата му, всичко щеше да е наред. Все още със замъглено зрение, се прехвърлих през перваза и се улових за водосточната тръба.
Веднага щом краката му докоснаха покрива, Ник се впусна да тича. В този ден той тичаше бързо и силно. За щастие във вените ми имаше още адреналин, иначе никога нямаше да мога да го стигна.
Често правехме това - скитахме се из града. На теория Лондон бе всичко онова, което мразех - огромен, сив и суров, дъждовен през девет от десет дни. Той ревеше, туптеше и пулсираше като човешко сърце. Но след две години тренировки с Ник, когато се научих да навигирам по покривите, цитаделата се превърна в мое убежище. Можех да летя над трафика и над главите на НОБ. Можех да се нося като кръв през мрежата от улици и пресечки. Това ме ободряваше, изпълваше ме до преливане с живот. Тук навън, ако не друго, поне бях свободна.
Ник се спусна на земята. Продължихме да тичаме по тротоара, докато не стигнахме ъгъла на Лестър Скуеър. От тук, без почивка, той започна да се катери по най-близката сграда, в съседство с казино „Хиподрум“. По нея имаше достатъчно ръбове, первази и други места за захващане, но въпреки това се съмнявах, че ще се справя. Дори адреналинът вече не можеше да разсее умората ми.
- Какво правиш, Ник?
- Трябва да си проясня мислите. - Гласът му звучеше изтощено.
- В казиното?
- Не, над него. Той ми протегна ръка. Хайде, sòtnos. Имаш вид, сякаш всеки миг ще заспиш.
- Да, не очаквах, че днес освен духа ще трябва да подлагам на изпитание и тялото си. - Оставих го да ме издърпа до първия перваз, което ми спечели любопитния поглед на едно момиче, пушещо цигара наблизо. - Докъде ще се катерим?
- До самия връх. Ако успееш да се справиш.
- А ако не успея?