- Няма проблем. Скачай. - Ник обви ръцете ми около врата си. - И кое е златното правило?
- Да не поглеждам надолу.
- Правилно - каза той, имитирайки Джаксън. Аз се засмях.
Достигнахме целта без някакви травми или произшествия.
Ник се катереше по сгради, откакто бе проходил; умееше да намира опорни точки там, където никой друг не би ги забелязал. Вече бяхме във висините, а улиците се простираха под нас. Усетих под краката си изкуствена трева. Вляво от нас имаше малък фонтан без вода, а вдясно - леха с повехнали цветя.
- Какво е това място?
- Градина на покрива. Открих я преди няколко седмици. Не личи някой да я използва, затова реших да я направя свое убежище. - Той се облакъти на парапета. - Съжалявам, че те отмъкнах така, sòtnos. Атмосферата в Севън Дайълс понякога става леко тягостна.
- Да, съвсем леко.
Не разговаряхме за случилото се преди малко. Ник бе твърде разстроен от похватите на Джаксън. Подхвърли ми шоколадче с овесени ядки и двамата зареяхме поглед към мъглявия, розовеещ хоризонт, почти сякаш очаквахме от там да се появи кораб.
- Пейдж - обади се той след малко. - Била ли си някога влюбена?
Ръката ми подскочи. Преглътнах с труд хапката си; гърлото ми сякаш се бе затворило.
- Мисля, че да. - По тялото ми пробягаха леки, хладни тръпки. Опрях кръст на парапета. - Искам да кажа, може би. Защо питаш?
- Защото се интересувам какво усеща човек. Да разбера дали аз самият съм влюбен, или не.
Кимнах, мъчейки се да създам впечатление, че съм спокойна. Всъщност с мен бавно се случваше нещо странно - виждах малки черни точки, главата ми бе като пълна с памук, дланите ми се потяха, а сърцето ми биеше учестено.
- Какво точно те интересува?
Очите му оставаха приковани в залеза.
- Когато се влюбиш в някого - каза, - изпитваш ли желание да го закриляш?
Това бе странно по две причини. Първо, аз бях влюбена в Ник. Знаех го отдавна, макар да не бях направила нищо по въпроса. И второ, Ник бе на двайсет и седем, а аз - на осемнайсет. Сякаш естествените ни роли бяха разменени.
- Да - отвърнах, свеждайки поглед. - Поне при мен е така. Аз съм изпитвала... изпитвам желание да го закрилям.
- Иска ли ти се понякога просто... да го докоснеш?
- Постоянно- признах леко свенливо. - Или по-скоро... искам той да ме докосва. Дори само за да ме...
- Прегърне?
Кимнах, без да се обръщам към него.
- Аз самият смятам, че разбирам обекта на чувствата си и искам да го направя щастлив. Но нямам представа как да го сторя. Всъщност знам, че само с това, че го обичам, ще го направя ужасно нещастен. - Челото му се сбръчка като лист хартия. - Не смея дори да му кажа, като си представя колко нещастие ще му причини това. Или поне така си мисля. Важно ли е това, Пейдж? Да бъдеш щастлив?
- Как можеш да допуснеш, че не е важно?
- Защото не съм сигурен дали честността не е по-важна от щастието. Можем ли да жертваме честността, за да бъдем щастливи?
- Понякога. Но според мен все пак е по-добре да си честен. Иначе живееш в лъжа. - Претеглях думите си, подтиквах го да ми каже каквото исках да чуя, давейки нарастващия звън в ушите си.
- Защото помежду ви трябва да има доверие.
-Да.
Очите ми горяха. Мъчех се да дишам бавно, но ужасяващата реалност постепенно се избистряше в главата ми. Ник не говореше за мен. Разбира се, той никога не бе намекнал с нищо, че споделя чувства ми. Нито с една дума. Но какво тогава означаваха случайните докосвания, всички онези часове, които ми посвещаваше, многобройните ни излизания заедно? На практика аз бях прекарвала почти всеки ден или нощ от последните две години в неговата компания.
Ник гледаше към небето.
- Ей, виж там - вдигна ръка.
- Какво?
- Онази звезда. Арктур. Никога не съм я виждал толкова ярка.
Звездата наистина изглеждаше огромна и блестяща, с оранжев оттенък. Чувствах се толкова дребна, че ми идеше да изчезна.
- Е - попитах, стараейки се да звуча нормално. - За кого става въпрос? Обектът на твоите чувства?
Ник въздъхна тежко.
- Зийк.
Отначало помислих, че не съм чула добре. Обърнах се и го изгледах.
- Зийк. Зийк Санс?
Ник кимна.
- Смяташ ли, че е съвсем безнадеждно? - попита тихо. -Той също да ме обича?
Усещах лицето си безчувствено.
- Никога не си споделил нищо с мен - започнах. Гласът ми звучеше прегракнало. - Не съм знаела...
- Нямало е как да знаеш. - Той прокара ръка по челото си. -Не мога да сторя нищо, Пейдж. Знам, че бих могъл просто да потърся другиго, но не съм способен дори да започна да се оглеждам. За мен той е най-прекрасното нещо на света. Отначало смятах, че си въобразявам, но той е с нас вече цяла година. - Ник затвори очи. - Няма смисъл да се залъгвам. Наистина съм влюбен в него.