Не в мен. Просто останах да стоя в мълчание. Имах чувството, че някой напомпва наркоза във вените ми. Не бях аз тази, която обичаше.
- Мисля, че мога да му помогна. - В гласа му имаше неподправена страст. - Да се изправи пред миналото си. Да си спомни разни неща. Той е бил контактьор... мога да му помогна да чуе гласовете отново.
Щеше ми се аз да чувах гласове. Щеше ми се да чувах духове, за да слушам тях, а не него. Трябваше да съсредоточа всичките си усилия да не се разплача. Независимо какво се случеше тази вечер, аз не биваше, аз нямаше да плача. Проклета да бях, ако се разревях. Ник имаше пълното право да обича другиго. Защо не? Аз никога не бях обелила и дума за чувствата си. Трябваше да се радвам за него. Но една малка, тайна частица от мен винаги се бе надявала, че и той изпитва същото към мен - че вероятно само чака подходящия момент, за да ми го съобщи. Момент като този.
- Как ти се стори сънорамата му? - Ник ме гледаше, очакваше отговор. - Видя ли нещо?
- Само тъмнина.
- Тогава може и аз да опитам. Да му изпратя някой образ. -Той се усмихна едва. - Или просто да поговоря с него, като нормален човек.
- Така ще е най-добре. Да му кажеш. Кой знае, може да ти се усмихне късметът.
- Мисля, че и бездруго му се е струпало достатъчно. Освен това знаеш правилата. Никакво обвързване. Джаксън ще получи апоплектичен удар, ако разбере.
- Майната му на Джаксън. Това не е справедливо спрямо теб.
- Вече издържах цяла година, sôtnos. Ще издържа и още.
Гърлото ми се свиваше. Разбира се, той бе прав. Джаксън
никога не би допуснал връзка помежду ни. Дори ако Ник ме обичаше, нямаше начин да бъдем заедно. Но сега, когато мечтата ми бе разбита, истината ме гледаше право в лицето и аз с мъка си поемах дъх. Този мъж не беше мой. Никога не е бил, и независимо колко много го обичах, никога нямаше да бъде.
- Защо никога не си ми казал? - Аз сграбчих здраво парапета. - Искам да кажа... знам, че не е моя работа, но...
- Не исках да те тревожа. Имаш си достатъчно свои проблеми. Допусках, че Джаксън ще се заинтересува от теб, но той направо не те оставя на мира. Все още се отнася с теб като с лъскавата си нова играчка. Почти съжалявам, че те въвлякох в това.
- Не, не бива да говориш така. - Аз се обърнах и го хванах за ръката. - Ти ме спаси, Ник. Иначе рано или късно щях да полудея. Трябваше да знам, в противен случай винаги щях да се чувствам като аутсайдер. Ти ме накара да се чувствам част от нещо, всъщност част от много неща. Никога няма да мога да ти се отплатя.
Той ме изгледа озадачено.
- Изглеждаш така, сякаш ще се разплачеш.
- Не, няма. - Пуснах ръката му. - Виж, трябва да вървя. Имам среща.
Това беше лъжа.
- Пейдж, чакай. Не тръгвай още. - Ник ме улови за китката и ме придърпа обратно. - Разстроих те с нещо, нали? Какво казах?
- Не съм разстроена.
- Напротив. Моля те, постой още секунда.
- Наистина трябва да вървя, Ник.
- Никога не си ме оставяла, когато имам нужда от теб.
- Съжалявам. - Загърнах се по-плътно в якето си. - Щом искаш съвета ми, върни се обратно в квартирата и кажи на Зийк какво чувстваш. Ако има и зрънце здрав разум, останал под шапката си, той ще каже „да“. - Погледнах го с тъжна усмивка. - Знам, че аз бих го направила.
И тогава го видях в очите му. Първо объркване, след това недоверие и накрая смайване.
Той разбра.
- Пейдж... - започна.
- Късно е. - Аз се прехвърлих през парапета с треперещи ръце. - Ще се видим в понеделник, нали?
- Не, Пейдж, недей. Почакай.
- Ник. Моля те.
Той замлъкна, но очите му все още бяха широко разтворени. Спуснах се обратно по фасадата, оставяйки го да стои под луната. Едва когато стъпих на тротоара, дойдоха първите и единствени сълзи. Стиснах клепачи и вдъхнах вечерния въздух.
Не помнех как съм стигнала до 1-5. Може би съм взела метрото. Или съм вървяла пеша. Баща ми не ме очакваше и още не се беше върнал от работа. Застанах насред празния апартамент, взирайки се в небето през прозореца. За първи път откакто бях малка, съжалих, че нямам майка, сестра или поне приятелка - приятелка извън бандата. Но такова бе положението. Не знаех какво да правя, какво да чувствам. Какво би сторило едно незрящо момиче на мое място? Вероятно щеше да се заключи в стаята си за цяла седмица. Но аз не бях такова момиче, а и не бях скъсала с никого. Само с една мечта. Детинска мечта.
Върнах се мислено към дните си в училище, когато бях единствената зряща сред незрящите. Сюзет, една от малкото ми приятелки, се бе разделила с гаджето си през последната година в гимназията. Помъчих се да си спомня как бе постъпила. Във всеки случай, не се бе усамотила вкъщи. Какво беше направила? Да, сетих се. Беше ми изпратила съобщение, канейки ме да я придружа на нощен клуб. Искам да развея грижите си с танци, бе писала. Аз си измислих някакво оправдание, както винаги.