Е, сега щеше да е моята нощ. И аз щях да развея грижите си с танци. Щях да забравя, че това изобщо се е случвало. Да се отърва от тази болка. Съблякох се, взех душ, после изсуших и изправих косата си. Сложих си червило, грим и очна линия. Пръснах малко парфюм на шията си. Пощипнах бузите си, за да поруменеят. Когато бях готова, надянах черна дантелена рокля, сложих отворени обувки на висок ток и излязох от ’ апартамента.
Портиерът ме изгледа странно, докато минавах покрай него.
Взех такси. В Ийст Енд имаше едно долнопробно заведение, често посещавано от Надин, където през делничните дни сервираха евтин мекс, а понякога и истински, нелегален алкохол. Това бе пословично лош квартал, част от II-6, един от малкото, където зрящите можеха да се движат необезпокоявано - дори Жандармите не обичаха да ходят там.
На вратата пазеше едър тип в костюм и шапка, който ми махна с ръка да вляза.
Вътре бе тъмно и горещо. Помещението бе тясно, задушно, претъпкано с потни тела. По цялата дължина на едната стена имаше бар, предлагащ кислород и мекс. Посетителите бяха предимно незрящи, млади хипстъри с панталони от туид и ярки вратовръзки. Нямах представа какво правя тук, заобиколена от хора, подскачащи под звуците на оглушителна музика, но именно това исках - да бъда спонтанна, да се откъсна от реалния свят.
Бях прекарала девет години обожавайки Ник. Сега щях да отрежа всичко от раз. Нямаше да си позволя да спра и да изпитвам чувства.
Отидох до бара и се покачих върху една табуретка. Барманът ме огледа, но не ме заговори. Беше зрящ, провидец – не от най-приказливите. Но не след дълго привлякох и още нечие внимание.
В другия край на заведението имаше група младежи, вероятно университетски студенти. Естествено, всички бяха не-зрящи. Малцина ясновидци успяваха да се доберат до висше образование. Тъкмо се канех да си поръчам доза Аромакис, когато един от тях ме доближи. Деветнайсет или двайсетгодишен, гладко избръснат и леко загорял. Явно бе карал стажа си в друга цитадела, може би в Сционска Атина. Носеше каскет върху тъмната си коса.
- Здрасти - каза той, надвиквайки музиката. - Сама ли си тук?
Аз кимнах и той зае съседното място.
- Рубен - представи се кратко. - Мога ли да ти поръчам питие?
- Мекс - казах. - Ако не възразяваш.
- Ни най-малко. - Той даде знак на бармана, който явно го познаваше. - Един кървав мекс, Грешам.
Мъжът леко сбърчи чело, но запази мълчание, докато ми наливаше напитката. Това бе най-скъпият от алкохолните заместители, направен от череши, черно грозде и сливи. Рубен се наклони близко до ухото ми.
- Е, за какво си тук?
- Без конкретна причина.
- Имаш ли си приятел?
- Може би. - Не, нямах.
- Аз пък току-що скъсах с приятелката си. И когато влезе, си помислих... в общи линии, неща, които навярно не би трябвало да си мисля, виждайки красиво момиче да влиза в бар. Но после ми мина през ума, че щом си толкова красива, сигурно си имаш придружител. Прав ли съм?
- Не - отвърнах. - Сама съм.
Грешъм плъзна моя мекс по гладката повърхност на бара.
- Две лири, моля. - Рубен му подаде двете монети. - Да разбирам ли, че имате навършени осемнайсет, млада госпожице?
Показах му личната си карта и той се оттегли да бърше чашите си, но сегиз-тогиз ме поглеждаше, докато пиех питието си. Зачудих се какво ли го притеснява - външността, възрастта или аурата ми? Най-вероятно и трите.
Върнах се рязко обратно към реалността, когато Рубен се премести по-близо до мен. Дъхът му ухаеше на ябълки.
- Студентка ли си? - попита той.
-Не.
- С какво се занимаваш?
- Работя в кислороден бар.
Той кимна, отпивайки от чашата си.
Не бях сигурна как да действам. Да дам някакъв знак. Имаше ли знак? Взрях се право в него и прокарах върха на обувката си по крака му. Изглежда, подейства. Той хвърли поглед към приятелите си, които се бяха върнали към своето надпиване с шотове.
- Искаш ли да отидем някъде? - Гласът му бе нисък, дрезгав. Сега или никога. Кимнах с глава.
Рубен вплете пръсти в моите и ме поведе през тълпата. Грешъм ме наблюдаваше. Вероятно си мислеше, че съм голяма флиртаджийка.
Дадох си сметка, че не отиваме към тъмното ъгълче, което си представях. Насочвахме се към тоалетните. Поне така си помислих, докато не се измъкнахме през странична врата, водеща навън, към паркинга за персонала. Това бе тясна, правоъгълна площадка, побираща едва пет или шест коли. Явно той искаше уединение. Добре, значи целта му не бе единствено да се изфука пред приятелите си.