Преди да разбера какво става, Рубен ме притисна към мръсната тухлена стена. Лъхна ме мирис на пот и цигари. Втрещена го гледах как започва да разкопчава колана си.
- Чакай - казах. - Нямах предвид да...
- Хайде, стига. Просто ще се позабавляваме. А и не е като да изневеряваме на някого.
После ме целуна. Устните му бяха корави. Мокър език влезе в устата ми и усетих изкуствен аромат. Никога преди не бяха ме целували. Не бях сигурна, че ми хареса.
Той беше прав. Просто малко забавление. Естествено, че беше така. Какво можеше да се обърка? Нормалните хора се държаха по този начин, нали? Пиеха, вършеха щуротии, правеха секс. Тъкмо от това имах нужда. И Джаксън го разрешаваше - само без обвързване. Е, нямаше да се обвързвам. Никакви чувства. Като Елайза.
Разумът ми подсказваше да спра. Защо го правех? Как се бях озовала тук, в тъмното, с някакъв непознат? Това нямаше да докаже нищо, нямаше да спре болката. Само щеше да я направи по-лоша. Но Рубен беше вече на колене, повдигащ роклята нагоре към талията ми. Положи целувка върху голия ми корем.
- Толкова си красива.
Не се чувствах такава.
- Така и не ми каза името си. - Пръстите му се подпъхнаха под бельото ми. Аз потреперих.
- Ева - отвърнах.
Мисълта за секс с него ме отблъскваше. Не го познавах. Не го желаех. Но си рекох, че все още обичам Ник и това трябва да престане. Сграбчих Рубен за косата и притиснах устни към неговите. Той издаде глух звук и придърпа краката ми около себе си.
Прониза ме мимолетна тръпка. Никога не бях правила това преди. Не трябваше ли първият път да е нещо специално? Но вече нямаше връщане назад. Щях да стигна докрай.
Колебливата светлина на уличната лампа ме заслепяваше. Рубен опря длани върху тухлената стена. Нямах представа какво да очаквам. Беше вълнуващо.
А после болка. Експлозивна, зашеметяваща болка. Сякаш някой бе врязал жесток ъперкът в стомаха ми.
Рубен нямаше представа какво се бе случило току-що. Зачаках да ми мине, но напразно. Той забеляза напрежението ми.
- Добре ли си?
- Чудесно.
- За първи път ли ти е?
- Разбира се, че не.
Той изви глава към врата ми, целувайки ме от рамото до ухото. Но още щом помръдна, болката се върна отново, този път още по-силна, разкъсваща. Рубен се отдръпна.
- За първи път ти е - каза.
- Няма значение.
- Виж, не мисля, че трябва да...
- Хубаво - отблъснах го от себе си. - Тогава... просто ме остави. Не те искам. Не искам никого.
Тръгнах, залитайки, обратно към заведението, като пътьом смъквах роклята си надолу. Едва успях да стигна до тоалетната навреме, за да повърна. Стомахът и бедрата ми се гърчеха от конвулсии. Прегърнах чинията, като хлипах и се давех. Никога в живота си не се бях чувствала толкова глупава.
Спомних си за Ник. За всички онези години, които бях прекарала, мислейки за него, чудейки се дали някога ще се върне при мен. Представих си неговата усмивка, начина, по който ме гледаше, и разбрах, че всичко е безполезно. Не исках никой друг. Само Ник. Зарових лице в дланите си и заплаках.
26.Промяната
Интензивността на спомена ме обезсили за дълго време. Бях преживяла отново всяка подробност от онази нощ, до последното леко потрепване. Събудих се в пълен мрак, без да знам ден ли е, или нощ. От грамофона тихо се лееше песента „Да излъжеш е грях“39.
Имаше толкова много спомени, които можех да му покажа. Бях преживяла ирландските бунтове, смъртта на братовчед си, годините на унижения от сционските си съученички - и все пак му бях показала нощта, в която бях отхвърлена от любимия човек. Това изглеждаше толкова дребно и незначително, но беше единственият ми нормален, човешки спомен. Единственият път, когато се бях отдала на непознат. Първият и единствен случай, в който сърцето ми бе разбито.
Аз не вярвах в сърца. Вярвах в духове и сънорами. Те бяха онова, което имаше значение. От тях се изкарваха пари. Но онзи ден разби сърцето ми. И за първи път в живота си бях принудена да призная, че имам сърце, да призная неговата крехкост. То можеше да страда. Можеше да ме унижава.
Сега бях по-голяма. Вероятно се бях променила. Пораснала, станала по-силна. Не бях онова момиче на прага на зрелостта, отчаяно търсещо разбиране, някой, на когото да се осланя. То отдавна си бе отишло. Сега бях оръжие, инструмент за чужди кроежи. Не знаех кое от двете е по-лошо.
Над въглените в камината още играеха огнени езичета. Те хвърляха светлината си върху фигурата край прозореца.
- Добре дошла обратно.
Не отвърнах нищо. Лордът ме погледна през рамо.