- Хайде, давай - казах. - Все имаш някакъв коментар.
- Не, Пейдж.
Няколко секунди изминаха в тишина.
- Мислиш, че съм постъпила глупаво. Имаш право. - Сведох очи към ръцете си. - Аз... просто исках да...
- Да бъдеш забелязана. - Той доближи до огъня. - Мисля, че разбирам защо този спомен те засяга толкова дълбоко. Той е в основата на най-големия ти страх - че не представляваш нищо, като изключим дарбата ти. Това, че си сънебродница. Тя е онази част от теб, която разглеждаш като наистина ценна. С нея си изкарваш препитанието. Останалите части си изгубила в Ирландия. Сега разчиташ на Джаксън Хол, който се отнася към теб като към вещ. За него не си нищо повече от своя дух, обвит в малко плът - безценен дар в човешка опаковка. Но Ник Нигорд ти е показал повече от това.
Слушах го внимателно.
- Онази нощ ти е отворила очите. Разбирайки, че Ник обича другиго, си се изправила лице в лице с този страх - че никога няма те приемат като човешко същество, като сбор от съставните ти части, а само като екзотичен екземпляр. Не си имала избор, освен да се изявиш в друга светлина. Да намериш първия, който би те приел каквато си, без да знае нищо за сънебродницата. Това е всичко, което ти е оставало.
- Дори не си помисляй да ме съжаляваш - казах.
- Не те съжалявам. Но знам какво е чувството. Да те искат, само за да те използват.
- Това няма да се случи повече.
- Но твоята самота не ти донесе безопасност. Нали?
Отвърнах поглед встрани. Мразех факта, че той знаеше.
Че се бях разкрила пред него. Лордът дойде и седна до мен на леглото.
- Съзнанието на незрящия е като вода. Скучно, сиво, прозрачно. Достатъчно, за да поддържа живота, но само толкова. Докато това на зрящия е като масло - по-богато във всяко едно отношение. И подобно на маслото и водата, двете никога не могат да се смесят.
- Искаш да кажеш, че понеже е бил незрящ...
-Да.
Значи поне нямаше нищо нередно с тялото ми. Така и не събрах куража да отида на лекар след онази нощ. Сционските доктори бяха хладни и коравосърдечни по тези въпроси.
Хрумна ми нещо.
- Ако съзнанията на зрящите са като масло - изрекох, претегляйки думите си, - то какви са вашите?
За миг ми се стори, че няма да отговори. После, с плътен, кадифен полуглас, промълви една-единствена дума.
- Огън.
От нея по кожата ми полазиха мравки. Досетих се какво се получаваше, щом се съчетаеха масло и огън - експлозия.
Но не. Не можех да мисля за него по този начин. Той не беше човек. Това, че ме разбираше, нямаше никакво значение. Оставаше си моят наставник, оставаше си Рефаим. Всичко, което беше от самото начало.
Лордът обърна лице към мен.
- Пейдж, ти имаше и още един спомен. Преди да изгубиш съзнание.
- Какъв спомен?
- Кръв. В големи количества.
Поклатих глава, твърде уморена, за да разсъждавам.
- Вероятно е от случая на ливадата. Полтъргайстът, който ме нападна, преливаше от кървави спомени.
- Не, него го видях. В този имаше много повече кръв. Тя те заобикаляше отвсякъде, давеше те.
- Нямам представа за какво говориш.
И това бе самата истина. Наистина нямах.
Той ме погледна замислено.
- Поспи още малко - каза накрая. - Утре, щом се събудиш, насочи ума си към по-приятни неща.
- Например?
- Например как да избягаш от този град. Когато моментът настъпи, трябва да си готова.
- - Значи ще ми помогнеш? - Той пак не отговори и аз изгубих търпение. - Виж, показах ти всичко свое - живота си, спомените си. А все още нямам представа какви са намеренията ти. Какво искаш всъщност?
- Докато Нашира държи и двама ни във властта си, най-добре е да знаеш колкото се може по-малко. Така, ако отново те разпита, спокойно ще й кажеш, че не знаеш нищо по въпроса.
- Кой „въпрос“?
- Много си настойчива.
- Защо мислиш, че съм още жива?
- Защото си закалена на опасности. - Той постави ръце върху коленете си. - Не мога да ти разкрия мотивите си, но ако искаш, ще ти разкажа още малко за червеното цвете.
Предложението ме изненада.
- Звучи интересно.
- Позната ли ти е историята за Адонис?
- В сционските училища не преподават класика.
- Разбира се. Извини ме.
- Почакай. - Минаха ми през ума крадените книги на Джаксън. Той си падаше по митологията. Наричаше я възхитително незаконна. - Той не беше ли някакъв бог?
- Възлюбеният на Афродита. Прекрасен, млад, смъртен ловец. Тя била така запленена от неговата хубост, че предпочитала компанията му дори пред тази на другите богове. Според легендата нейният любовник, богът на войната Арес, така побеснял от ревност, че се превърнал в глиган и убил Адонис. Той умрял в ръцете на Афродита, а кръвта му се проляла по земята. Тогава тя, прегръщайки тялото му, поръсила върху нея нектар. И от петната поникнала анемонията - вечнозелено растение с краткотрайни цветове, обагрени в червено като самата кръв, а духът на Адонис, подобно на всички духове, бил изпратен да чезне в подземния свят. Зевс обаче, чувайки Афродита да ридае по младежа, се съжалил над нея и се съгласил Адонис да пребивава половината от годината сред живите, а другата половина - сред мъртвите. - Лордът ме погледна, - Ти помисли за това, Пейдж. за това, Пейдж. - Чудовища може и да не съществуват, но все пак под булото на вашата митология са скрити отделни зрънца истина.