- Не ми казвай, че вие сте богове. Не бих могла да понеса идеята, че Нашира е свята.
- Ние може да сме много неща, но светостта не е сред тях. - Той направи пауза. - Вече казах твърде много. Имаш нужда от почивка.
- Не съм уморена.
- Дори така да е, трябва да поспиш. Утре вечер искам да ти покажа нещо.
Отпуснах се на възглавниците. Настина бях капнала.
- Това не означава, че ти вярвам - казах. - Просто се опитвам.
- Не бих могъл и да искам повече. - Той потупа завивките. - Приятни сънища, малка броднице.
Не издържах повече. Обърнах се настрана и затворих очи, все още мислейки за богове и червени цветя.
Събудих се от звук на почукване. Небето отвън бе розово, като пропито с кръв. Лордът стоеше прав, с ръка върху полицата на камината. Очите му се стрелнаха към входа.
- Пейдж - прошепна. - Скрий се, бързо.
Скочих от леглото и се шмугнах към завесата, зад която имаше малка врата. Придърпах тежката драперия, оставяйки тясна пролука. Все още можех да виждам стаята.
Ключалката прищрака и в светлината на камината се появи Нашира. Явно имаше собствен ключ за кулата. Лордът коленичи, но не изпълни ритуала. Тя прокара пръсти по леглото.
- Къде е момичето?
- Спи.
- В нейната стая ли?
-Да.
- Лъжец. Тя спи тук. Чаршафите миришат на нея. - Голите й пръсти сграбчиха брадичката му. - Наистина ли искаш да вървиш по този път?
- Не те разбирам. Аз мисля единствено и само за теб.
- Може би. - Хватката й се стегна. - Веригите в тъмницата още висят. Знай, че няма нито за миг да се поколебая да те пратя отново там. Сезон на костите XVIII няма да се повтори. Ако това стане, ничий живот няма да бъде пощаден. Нито дори твоят. Не и този път. Разбираш ли ме? - Когато той не промълви, тя го зашлеви силно през лицето. Аз трепнах. - Отговори ми.
- Имах двайсет години, за да размишлявам над безрасъдството си. Ти беше права. На хората не може да се вярва.
Последва кратка тишина.
- Радвам се да го чуя. - Гласът й стана по-мек. - Всичко ще се подреди. Скоро ще заживеем заедно в тази кула и ти ще можеш да изпълниш обета си към мен.
Първо шамари, а после нежности. Тази жена беше луда.
- Да разбирам ли - рече Лордът, - че времето на 40 е изтекло?
Замръзнах, цялата в слух.
- Тя е готова. Разбрах, че в цитаделата е обладала 12. Братовчедка ти ми каза. - Пръстът й го поглади под брадичката. -Добре си се погрижил да развиеш дарбата й.
- Заради моята господарка - вдигна поглед той. - Насаме ли ще й я отнемете, или ще покажете пред цял Сцион великата си мощ?
- Все едно. Важното е, че най-сетне ще мога да бродя в съзнанията. Да нахлувам в тях, да ги обладавам. И всичко благодарение на теб, мой скъпи Арктур. - Тя постави малко шишенце на камината и тонът й отново стана хладен. - Това ще е последната ти доза амарант до Двестагодишнината. Имаш още малко време да размислиш върху белезите си. Да прецениш дали е по-добре да гледаш към бъдещето, или към миналото.
- Ще премина през всяко изпитание заради теб.
- Няма да се наложи да страдаш още дълго. Скоро ще получим своето щастие. - Тя се обърна. - Грижи се добре за нея, Арктур.
Вратата се захлопна.
Лордът се изправи. За миг не бях сигурна какво ще направи. После замахна с юмрук и строши една стъклена урна. Качих се и легнах в стаята си, заслушана в тишината.
Той не беше мой враг. Не и такъв, за какъвто го бях смятала. Тя бе казала, че ще го върне в тъмницата. Доказателство, че е бил замесен в Сезон на костите XVIII. Доказателство за измяната му. Това бе имал предвид Тубан, заплашвайки Теребел. Те са се опитали да ни помогнат и са били наказани. Избрали са грешната страна. Губещата страна.
Въртях се в леглото с часове. Не ми излизаше от ума техният разговор, това как го бе ударила. Как го бе накарала да коленичи. И как възнамеряваше скоро, много скоро да се отърве от мен. Изритах завивките и останах да лежа в тъмното с отворени очи. Едва сега, след толкова време, осъзнавах истината. Лордът бе на моя страна.
Мислех за белезите по гърба на Теребел, онези, които Тубан Саргас бе споменал като намек за жестокостта. Той и неговото семейство бяха белязали нея и Лорда. Нещо ужасно се бе случило в Катедралата след онзи ден, Ноемврийския празник през 2039-а. Не познавах Теребел, но тя бе спасила живота ми и аз й бях длъжница. А също и на Лорда, задето се грижеше за мен.