Ако имаше нещо, което не можех да понасям, това бе да съм задължена някому. Но следващия път, когато ме заговореше, щях да се държа различно. Да го изслушам. Аз седнах. Не, не следващият път - още сега. Трябваше да говоря с него. Единственият ми шанс бе да му се доверя. Нямаше да умра тук. Трябваше да разбера, веднъж и завинаги, какво иска Арктур Месартим. Дали е склонен да ми помогне.
Станах от леглото и отидох в стаята му. Беше празна. Отвън от черните облаци се лееше дъжд. Старинният часовник удари четири сутринта. Върху писалището имаше бележка.
Отивам в параклиса. Ще се върна преди изгрев.
По дяволите съня. Стига толкова игрички и недомлъвки. Нахлузих ботушите си и излязох от кулата.
Отвън виеше вятър. Под колоните се зададе пазач и аз го изчаках да отмине. Грохотът в небето и тъмнината ми даваха укритие, позволяваха ми да се движа незабелязано. Но над тях и плющенето на дъжда се извисяваше и друг звук - музика. Последвах го през галерията, докато стигнах до огромна открехната порта. Зад нея се криеше малък параклис, отделен от останалата сграда с орнаментна каменна стена. Забелязах потрепващи пламъчета на свещи. Вътре някой свиреше на орган. Мелодията отекна в ушите ми, в самите ми гърди.
Влязох и се изкачих по няколкото стъпала, докато видях органа в дъното. На пейката пред него, с гръб към мен, седеше Лордът. Акордите резонираха през редовете от тръби, стигащи до тавана, изпълваха цялото помещение, издигаха се далеч над него. Мелодия, изпълнена с нетърпима жал. Никой не можеше да свири така, без да влага някакво чувство.
Музиката спря и той обърна глава, без да промълви нищо. Доближих се и седнах до него. Останахме така в мрака, разсейвай само от свещите и от неговите очи.
- Не трябваше ли да спиш?
- Спах достатъчно. - Докоснах с пръсти клавишите. - Не знаех, че Рефаимите умеят да свирят.
- С годините сме се научили да подражаваме.
- Това не беше подражание. Беше самият ти.
Настъпи дълга тишина.
- Дошла си да ме помолиш за свободата си - каза той накрая. - Това искаш, нали?
-Да.
- Естествено. Може да не ми повярваш, но и аз самият копнея за нея повече от всичко на света. Това място ме изпълва с желание за пътешествия. За твоята жар, за гледките, които ти си видяла. И все пак, вече двеста години откак съм пристигнал, все още съм тук. Същият пленник, макар и дегизиран като крал.
Ако не за друго, поне за това можех да му съчувствам.
- Веднъж ме предадоха. В навечерието на Ноемврийския празник, когато въстанието на Сезон на костите XVIII трябваше да започне, един човек реши да ни издаде. В замяна на свободата си пожертва всички останали в този град. - Той ме погледна. - Сега разбираш защо Нашира не се чувства заплашена от нов бунт. Смята, че сте твърде големи егоисти, за да действате единно.
Наистина разбирах. Какво ли бе да планираш свободата на хората, само за да ги видиш как после хапят ръката, вдигнала се в тяхна защита. Нищо чудно, че не ми се бе доверил, че се бе държал така студено.
- Но ти, Пейдж, ти си заплаха за нея. Тя знае, че си една от Седемте печата, че си Бледата бродница. Имаш силата да разпространиш духа на синдиката в този град. А тя се бои от него.
- Няма причина да се бои. Това е просто сбирщина от дребни престъпници и интриганти.
- Всичко зависи от водачите му. Той има потенциала да се превърне в нещо много по-голямо.
- Синдикатът съществува заради Сцион - казах аз. - А Сцион съществува заради Рефаимите. Вие сами сте създали врага си.
- Давам си сметка за иронията. Също както и Нашира. -Той се обърна с лице към мен. - Затворниците от Сезон на костите XVIII въстанаха, защото бяха организирани. Притежаваха сила и солидарност. Трябва да възкресим тази сила. И този път не бива да се проваляме. Аз не бива да се провалям.
Не отвърнах нищо. Мина ми през ум да докосна ръката му, която се намираше върху клавиатурата, на сантиметри от моята.
В крайна сметка не поех този риск.
- Искам да се махна - казах. - Нищо друго. Да се върна в цитаделата, вземайки със себе си колкото се може повече хора.
- Тогава целите ни са различни. Ако ще си помагаме един на друг, трябва да ги сближим.
- Какво искаш ти?
- Да ударя Саргас. Да им покажа какво означава да се боиш.
Помислих си за Джулиан. За Фин. А също и за Лис, която бавно се превръщаше в незряща.
- И как смяташ да го направиш?