Косата ми лепнеше по обляното в сълзи лице, докато се напъвах, мъчейки се напразно да повърна отровата от тялото си. Единственото, което исках, бе всичко да свърши. Нещо да ме освободи от този кошмар, независимо дали ще е сън, безсъзнание или смърт.
- Кротко, кротко, съкровище. Не искаме още да умираш. Днес вече изгубихме две като теб. - Хладни пръсти погладиха челото ми. Аз извих гръб, за да се отдръпна от тях. Ако не искаха да умирам, защо ми причиняваха това?
Пред погледа ми закръжаха мъртви цветя. Стаята се изви на спирала, въртейки се отново и отново, докато изгубих представа за горе и долу. Впих зъби във възглавницата, за да спра писъците си. Усетих вкус на кръв и разбрах, че съм захапала и нещо друго - устната, езика или бузата си, кой знае?
Флукс не напускаше организма току-така. Независимо колко пъти повръщаш или уринираш, той продължаваше да циркулира, пренасян от кръвта, възпроизвеждан от собствените ти клетки, докато не ти инжектираха противоотрова. Понечих да моля за милост, но от устата ми не излизаше нито звук. Болката ме връхлиташе на вълна след вълна, докато накрая бях сигурна, че ще умра.
Обади се нов глас.
- Достатъчно. Тази ни трябва жива. Вкарай й противоотровата или ще се погрижа да получиш двойно нейната доза.
Противоотрова! Значи можеше и да оживея. Опитах се да различа нещо през смътния воал от видения, но виждах единствено свещта.
Всичко отнемаше прекалено дълго време. Защо се бавеха? Всъщност нямаше значение. Исках само да изпадна в сън, най-дългия сън от всички.
- Пуснете ме - промълвих. - Махнете ме от тук.
- Тя говори. Донеси вода.
Зъбите ми затракаха по ръба на хладна стъклена чаша. Започнах да поемам дълги, жадни глътки. Погледнах нагоре, за да видя лицето на спасителя си.
- Моля ви - казах.
Две очи гледаха втренчено в моите. После и те избухнаха в пламъци.
Накрая кошмарът престана. Изпаднах в дълбок, черен сън.
Когато се събудих, известно време лежах неподвижно.
Сетивата ми се бяха върнали достатъчно, за да разбера къде съм: просната по корем върху корав матрак. Гърлото ми беше пресъхнало. След такава неописуема болка все някога трябваше да дойда на себе си, най-малкото за да потърся вода. Със сепване осъзнах, че съм гола.
Обърнах се на една страна и се подпрях на лакът. В ъгълчетата на устата си усещах вкус на повръщано. Веднага щом успях да се концентрирам, прослушах етера. Някъде наблизо в този затвор имаше и други зрящи.
Мина известно време, преди очите ми да се приспособят към сумрака. Бях на тясно легло със студени, влажни чаршафи. Отдясно имаше прозорец с решетка, без стъкло. Подът и стените бяха от камък. Имаше пронизващо течение, от което цялата ми кожа настръхваше. Дъхът ми излизаше на малки облачета паpa. Придърпах чаршафа край раменете си. Кой, по дяволите, ми беше взел дрехите?
Вратата в ъгъла беше открехната и през нея се процеждаше светлина. Станах, олюлявайки се. Щом се уверих, че няма да падна, пристъпих нататък. Оказа се, че зад вратата има проста баня, а светлината идва от една-единствена запалена свещ. Оборудването се състоеше от първобитна тоалетна и ръждив чучур за вода, разположен високо на стената. Когато завъртях близкия кран, отгоре ми се изля леден потоп. Опитах да го завъртя на другата страна, но водата отказа да се затопли с повече от един градус. Започнах да подлагам един след друг крайниците си под струята, вземайки някакво грубо подобие на душ. Кърпи нямаше, затова използвах единия от чаршафите на леглото, за да се подсуша, докато другия увих около себе си. Когато пробвах външната врата, тя се оказа заключена.
По кожата ми полазиха мравки. Нямах представа къде и защо се намирам, нито какво смятаха да правят с мен. Никой не знаеше какво се случва със задържаните; те не се връщаха, че да разкажат.
Седнах на леглото и си поех няколко пъти дълбоко дъх. Още се чувствах слаба от часовете на изтезания и не ми трябваше огледало, за да разбера, че изглеждам дори по-мъртвешки от обикновено.
Тръпките ми не бяха само от студ. Бях гола и сама, в тъмна стая с решетки на прозорците, без помен от път за бягство. Вероятно ме бяха отвели в Тауър. Бяха ми взели и раницата, с брошурата в нея. Свих се върху леглото, мъчейки се да съхраня телесната си топлина, биенето на сърцето си. Във възпаленото ми гърло се надигна тежка буца.
Дали щяха да сторят нещо на баща ми? Вярно, че беше цеген за властта, но биха ли му простили, задето е приютил един зрящ? Укривателството също се третираше като измяна. Но все пак беше важна клечка, затова сигурно щяха да го пощадят.