- Имам една идея. - Погледът му срещна моя. - Бих искал да ти покажа нещо, ако не възразяваш.
Понечих да отговоря, но замлъкнах. Бледозелените му очи придобиха по-различен оттенък. Бях достатъчно близо, за да усетя топлината му.
- Мога ли да ти вярвам?
-Да.
- Тогава ела с мен.
- Къде?
- Да посетим Майкъл. - Той се изправи. - В северния край на големия двор има една изоставена сграда. Стражите не бива да ни виждат.
Това вече звучеше интригуващо. Аз кимнах.
Последвах го към изхода на параклиса. Лордът надникна под колонадата, оглеждайки се за пазачи. Такива не се забелязваха.
Той махна с ръка. Един витаещ наблизо призрак се понесе към него, а после се втурна напред по прохода, гасейки фенерите. В сгъстяващата се тъмнина ръката му улови моята. Трябваше да подтичвам, за да следвам широките му крачки. Отминахме галерията и излязохме на чакълеста пътека. Изоставеното здание изглеждаше също така застрашително, както останалите. На фона на бледото предутринно небе видях серия от арки, правоъгълни прозорци с решетки и фронтон с гравиран върху него пръстен. Щом стигнахме, Лордът извади от ръкава си ключ и отвори прогнилата врата.
- Какво е това място? - попитах.
- Убежище.
Той влезе и аз пристъпих подир него, затваряйки вратата. Лордът дръпна резето. Вътре бе тъмно като в рог. Очите му хвърляха меки отблясъци по стените.
Навремето тук е имало винарски изби- каза, докато вървяхме. - Отне ми години, докато ги разчистя. Като господар на тази резиденция, можех да забраня достъпа до която сграда пожелая. Тази тук е достъпна само за неколцина избрани. Майкъл е сред тях.
- Кои са останалите?
- Знаеш кои.
Белязаните. Аз потреперих. Това бе тяхното убежище, техният сборен пункт. Той отвори малка врата в стената. Зад нея започваше тесен коридор.
- Влез вътре.
- Какво има там?
- Някой, който ще ти помогне.
- Мислех, че това ще си ти.
- Хората в този град никога няма да се доверят на един Рефаим да ги води. Ще решат, че е някакъв номер, както направи и ти. Задачата се пада на теб.
- Но ти си ги водил преди.
Лордът Отвърна поглед.
- Върви. Майкъл те чака.
Челото му помрачня. Зачудих се колко ли години подготовка бяха отишли нахалост при предния опит.
- Този път може да е различно - казах.
Той не отговори. Очите му бяха мътни, а кожата му леко сияеше. Липсата на амарант оказваше своето влияние.
Като видях, че нямам друг избор, навлязох в тесния хладен тунел. Лордът затвори вратата след нас.
- Продължавай да вървиш.
Подчиних се. Щом стигнах до края, една тънка ръка сграбчи моята. Обърнах се и видях Майкъл, с озарено от свещ лице. Лордът също излезе от прохода.
- Хайде, покажи й, Майкъл. Това е твое дело.
Младежът кимна и ме покани със знак да го последвам.
Пристъпих напред в тъмнината. Той щракна един ключ, при което светна лампа, разкривайки голямо подземно помещение. Озърнах се за момент, мъчейки се да установя кое ми се струва толкова странно. И изведнъж се сетих.
- Електричество - възкликнах. - Но нали тук няма ток. Как си успял...? - Майкъл се усмихваше.
- Официално електричество има само в една от резиденциите - Бейлиъл - обади се Лордът. - Там се извършва координацията между червеноризците и Уестминстърското архонтство по време на Сезоните на костите. Затова в нея е прокарана модерна инсталация. За щастие, същото важи и за „Магдалена“.
Майкъл ме отведе в един ъгъл, където под кадифена покривка се очертаваше широк, правоъгълен предмет. Той дръпна покривката и аз ахнах. Това бе най-съкровеното му притежание - компютър. Ужасно остарял модел, може би от около 2030-та, но все пак компютър. Контакт с външния свят.
- Открадна го от Бейлиъл - каза Лордът със сянка от усмивка на устните. - И в крайна сметка успя да установи връзка със сателитните комуникации на Сцион.
- Ти си бил истински магьосник, Майкъл. - Аз седнах пред компютъра. Младежът си позволи свенлива усмивка. - И за какво го ползваш?
- Не рискуваме да пускаме твърде често електричеството, но все пак проследихме развитието на Сезон на костите XX.
- Може ли да видя?
Майкъл се приведе над рамото ми и щракна върху един файл с наименование МАХОНИ, ПЕЙДЖ ЕВА, 07-МАРТ-59. Оказа се видео, заснето от хеликоптер. Камерата показа лицето ми в едър план. Аз спринтирах по един покрив и щом стигнах до ръба, скочих. Разстоянието изглеждаше невъзможно голямо и за миг дори затаих дъх - но момичето от екрана се справи. Чу се викът на пилота: „Стреляйте с флукс!“. Последва петнайсетметрово падане, при което раницата ми се закачи за опънато въже за пране. Аз увиснах от него като дрипа. Операторът на НОБ се прехласна от смях. „Да ме вземат мътните, малката кучка наистина извади късмет.“