И това беше всичко.
- Колко мило - казах.
Майкъл ме потупа по рамото.
- Останахме разочаровани, че не им се изплъзна - рече Лордът, - но в същото време и облекчени, задето оцеля.
Повдигнах вежда.
- Значи сте се събрали с приятели да гледате шоуто?
- В известен смисъл.
После стана и закрачи из подземието.
- Какво искаш да направя? - попитах.
- Давам ти възможност да повикаш помощ. - Погледнах го въпросително и той добави: - Обади се на Седемте печата.
- Не. Нашира ще ги пипне. Тя иска Джаксън. И дума да не става да го доведа тук.
Лицето на Майкъл се издължи.
- Тогава поне им съобщи къде си - каза Лордът. - В случай че нещо се обърка.
- Кое да се обърка?
- Бягството ти от затвора.
- Моето бягство от затвора?
- Да. - Той се наведе към мен. - Нали ме попита за влака. По случай Двестагодишнината с него пристига голяма сционска делегация. А после се връща обратно в Лондон.
Едва повярвах на ушите си.
- Отиваме си у дома. - Трябваше ми известно време да осъзная мисълта. - Кога?
- Вечерта на първи септември. - Лордът приседна върху едно от буретата. - Ако не желаеш да се свързваш със Седемте печата, пак може да използваш тази стая, за да кроиш плановете си. Те ще трябва да са по-добри от моите, Пейдж. Използвай наученото в синдиката. - Той ме погледна право в очите. - Предният път аз допуснах грешка. Смятахме да атакуваме Саргас през деня, когато по-голямата част от града спи. Благодарение на предателя те ни очакваха - но дори да не беше така, щяха лесно да проследят движенията ни чрез етера. Затова сега трябва да ударим по време на усилена етерна активност, когато вниманието им е отвлечено другаде. И когато способността им за ответни действия е ограничена от нуждата да покажат фасада на благоприличие и контрол. Какъв по-добър случай за това от Двестагодишнината?
Неволно закимах с глава.
- А между другото - казах, - не пречи да изкараме акъла и на някой и друг сционски големец.
- Именно. Дотогава чувствай се тук като у дома си. Компютърът съдържа подробни карти на Шеол I, по които да съставиш маршрута си. Стигнеш ли до ливадата навреме, ще можеш да хванеш влака за Лондон.
- Кога тръгва той?
- Все още не знам. Гледам да не задавам твърде много въпроси, но Майкъл слухти наоколо. Скоро ще разберем.
- Каза, че целите ни се различавали. Значи искаш още нещо.
- Да. Сцион вярва, че сме твърде могъщи, за да бъдем унищожени. Че нямаме слаби места. Искам да им покажеш, че грешат.
-Как?
- Отдавна подозирам, че Нашира смята да те убие навръх Двестагодишнината. И да вземе твоята дарба. Има един много прост начин да я унижиш. - Той сложи пръсти под брадичката ми и я повдигна. - Спри я.
Взрях се внимателно в него. Очите му бяха меки, замъглени.
- Ако го направя - казах, - ще си поискам услугата, която ми дължиш.
- Слушам те.
- Лис. Не мога да я извадя от вцепенението й. Намерих карти, но тя може да не ги приеме. Трябва ми... - Гърлото ми се стегна. Насилих се, за да изрека следващите думи. - Трябва ми твоята помощ.
- Приятелката ти се намира в духовен шок от дълго време. Ще е нужен амарант, за да се възстанови.
- Знам.
- Но Нашира ограничи запаса ми от него.
- Имаш последния си флакон - казах, без да отмествам поглед.
Лордът седна до мен. Давах си сметка какво искам. Здравето му зависеше от амаранта.
- Питам се, Пейдж... - забарабани с пръсти по коляното си той. - Ти не искаш да водиш приятелите си тук. Но ако сега ти предложа свободата ти - ще я вземеш ли при положение, че това би означавало да оставиш Лис?
- Това предложение ли е?
- Може би.
Знаех защо ми задава въпроса. Изпитваше ме, искаше да провери дали съм достатъчно егоистична, за да зарежа някой в нужда.
- Рискът за мен е висок - продължи Лордът. - Ако някой ме издаде на Саргас, ще бъда сурово наказан, задето съм помогнал на човек. Но ако ти се съгласиш да останеш още малко - да поемеш риска заради мен и своите хора, то и аз ще сторя същото за нея. Това е сделката, която ти предлагам.
Признавам, че се поколебах. За един ужасяващ момент се изкуших да забравя за Лис и да грабна свободата си. Да се върна в Лондон, да оставя това място зад гърба си и никога повече да не се обърна. Но после у мен бързо се надигна гореща вълна на срам. Затворих очи.
- Не - казах. - Искам да помогнеш на Лис.
Усещах погледа му върху себе си.
- В такъв случай ще й помогна.
В бараката се бе събрала малка група от харлита. Общо петима клечаха в студа, сгушени един до друг. Сирил и Джулиан бяха сред тях. Дъждът се процеждаше през дрипите, с които бяха запушили пролуките на тавана.