Лис се намираше в духовен шок от твърде дълго време, за " да се възстанови. Единственото, което можеха да сторят, бе да бдят мълчаливо край леглото й. Ако оживееше, щеше да бъде незряща сянка на предишното си аз. Ако умреше, един от тях щеше да изрече тренодията, за да прогони духа й извън досега на нейните мъчители. И в двата случая щяха да изгубят своята най-любима изпълнителка - Лис Саймор, момичето, което никога не падаше.
Когато Лордът се появи, придружен от мен и Майкъл, те отстъпиха встрани. Разнесе се уплашен шепот. Сирил се свря в един ъгъл с разширени очи. Останалите просто гледаха. Защо кръвният консорт, дясната ръка на Нашира, бе дошъл тук? Защо смущаваше сетните часове на болната?
Единствено Джулиан не помръдна.
- Пейдж?
Сложих пръст върху устните си.
Лис лежеше на пода, покрита с мръсни завивки. В косите й бяха вплетени копринени нишки, символ на надежда и късмет. Джулиан сграбчи ръката й, без да откъсва очи от натрапника.
Лордът коленичи до нея. Челюстта му бе стисната, но той не издаваше болката си.
- Пейдж, амарантът.
Аз му подадох флакончето. Последното. Неговата заветна доза.
- Картите - каза той. Подадох му и тях. - И ножа. - Майкъл измъкна изпод дрехата си ножа с черна дръжка. Извадих го от ножницата и го положих в ръката на Лорда. Още шепот. Джулиан ме гледаше напрегнато.
- Довери ми се - промълвих тихо.
Той преглътна.
Лордът отвори амаранта. Изтръска няколко капки върху облечения си в ръкавица показалец и разтри маслото по устните и под носа на Лис. Джулиан не пускаше хладните й длани, макар да не даваха никакви признаци на живот. Лордът сложи по малко амарант и върху слепоочията й, след което запуши шишенцето и ми го подаде. Хвана ножа за острието и го протегна към Джулиан.
- Убоди й пръстите.
- Какво?
- Трябва ми кръвта й.
Джулиан ме погледна. Аз кимнах и той улови здраво дръжката.
- Съжалявам, Лис - каза, след което докосна с върха на ножа всеки един от пръстите й. От тях избиха малки алени капки. Лордът кимна.
- Пейдж, Майкъл, разпръснете картите.
Двамата се подчинихме, подреждайки новото тесте в полукръг. Той хвана китката на Лис и я придвижи над тях, оставяйки кървава следа по изображенията.
После избърса ножа с парче плат. Свали лявата си ръкавица и стисна юмрук около него. Всички ахнаха. Рефаимите никога не сваляха ръкавиците си. Имаха ли изобщо ръце? Да, имаха. Неговата беше голяма, с белези по кокалчетата. Настъпи ново ахване, когато Лордът прокара острието по дланта си и разряза кожата. От раната бликна ектоплазма, замъглявайки възприятието ми. Той протегна ръка и остави няколко капки да паднат върху всяка карта. Точно както Афродита бе напръскала с нектар кръвта на Адонис. Усетих как в стаята се събират духове - привлечени към картите, към Лис, към Лорда. Те оформиха триъгълник, пролука в етера. Той отваряше врата. Накрая сложи обратно ръкавицата си, събра тестето и го подреди. Постави го над разголеното деколте на Лис така, че да докосва кожата, и положи ръцете й върху него.
- И от кръвта на Адонис - рече - дойде живот.
Лис отвори очи.
27.Годишнината
Първи септември 2059. Двеста години, откакто рой странни светлини бе прекосил небето. Двеста години, откакто лорд Палмерстън бе сключил своята сделка с Рефаимите. Двеста години, откакто инквизицията бе обърнала поглед към ясновидството. И най-важното, двеста години от основаването на Шеол I, с неговата велика традиция на Сезона на костите.
Пред мен стоеше момиче, наблюдавайки ме от позлатеното огледало. Страните му бяха хлътнали, челюстта - стисната. Все още се изненадвах, че това хладно, сурово лице е моето.
Бях облечена в бяла рокля, с ръкави до лактите и квадратно деколте. Еластичният плат прилепваше към онова, което бе останало от фигурата ми. Макар Лордът да ме хранеше според възможностите си, продуктите невинаги бяха в изобилие, а да търси още, означаваше да си навлече подозрения. През останалото време бях на чорба и сухар заедно с харлитата.
Нашира не ме бе канила на повече пиршества.
Пригладих гънките на роклята. Специално за церемонията ми бе оказана милостта да сменя жълтия цвят. Знак на добра воля, според Нашира. Аз обаче знаех истинската причина. Отивах подготвена. На врата ми висеше скрит медальонът, подарен от Лорда. Не го бях носила от седмици, но тази вечер можеше да се окаже от полза. В една от белите ми, високи до глезена боти, бе затъкнат малък нож. Едва ходех в тях, но Рефаимите държаха да изглеждаме добре - горди и силни, а не повехнали и слаби.
В тихата стая гореше свещ. Лордът се бе отправил заедно с другите Рефаими да посреща делегацията. На грамофона заварих подпряна бележка. Седнах на бюрото му и прокарах пръсти по мастилото.