Моментът настъпи. Ще ме намериш в Кметството.
Хвърлих я върху тлеещата жарава. Напипах ръчката на грамофона в тъмното и поставих иглата върху плочата. Това щеше да е последният път, когато го слушах. Независимо какво се случеше тази вечер, никога повече нямаше да се върна в Кулата на основателите.
Меки, кадифени гласове изпълниха стаята. Проверих името на песента. „Ще се прибера у дома“40. Да, точно така. Ако всичко вървеше по план, до сутринта щях да съм си у дома. Бях се наситила да гледам мизерия и да наричам хората „харлита“. Да виждам как Лис яде помия и мухлясал хляб, защото няма с какво друго да преживява. Бях се наситила на червеноризци и Емити, и на това да ме наричат 40. Беше ми дошло до гуша от цялото това проклето място и от всички в него. Не можех да изтърпя и една нощ повече.
Нещо прошумоля върху килима. Коленичих пред прага и взех хартийката, мушната под вратата.
Бележките на Лорда ми бяха дали идеята. Бях насърчила Джулиан да организира група от куриери, подобни на тези, които Джаксън имаше в цитаделата, за да държи хората в резиденциите в течение на събитията.
Орфей се справи. Всичко е готово.
Лъки
Позволих си лека усмивка. Съобщението идваше от Феликс. Бях му заръчала да използва псевдоним за доставките си. Орфей пък наричахме Майкъл.
Не ни костваше особени усилия да убедим Дъкет да впрегне уменията си в наша полза. Като го заплашихме, че ще издадем малкото му свърталище на Нашира („О, не, моля ви, смилете се над клетия старец!“), Джулиан и аз го накарахме да приготви изненада за червеноризците. Нещо, което да забави реакциите им, докато ние действаме срещу Рефаимите. След като помрънка малко, той се подчини („Няма да ви се размине, хубаво да знаете, ще ви накълцат на парчета като предишните!“). Прах от лилава богородичка, примесен със сънотворни хапчета. Перфектно.
Щом приключи, изтрих паметта му с малко от собствената му бяла богородичка. Нямах доверие на страхливците.
Дадохме сместа да Майкъл и той с радост се нае да подправи с нея виното на червеноризците по време на пиршеството им преди честването на Двестагодишнината. Ако всичко вървеше по план, никой от тях нямаше да е годен за съпротива.
Надзърнах през прозореца. Сционските емисари бяха пристигнали в осем, официално пременени и ескортирани от въоръжени Жандарми. Тези мъже и жени щяха да станат свидетели на подписването на новото споразумение, Великия териториален акт. Той позволяваше на Рефаимите да основат нов контролиран град в Париж, първия извън пределите на Англия. Шеол II.
Сцион вече нямаше да бъде империя в зачатък. Той щеше да се роди за живот.
И това беше само началото. Ако Рефаимите съберяха всички зрящи под ключ в наказателни колонии, останалата част от човечеството нямаше да има с какво да им се опълчи. Етерът бе единственото ни оръжие. Ако никой не умееше да си служи с него, се превръщахме в безропотно стадо. Всички до един.
Но сега не ми беше до това. Целта ми бе да се върна обратно в Севън Дайълс. В престъпния синдикат. При моята банда. При Ник. В този момент не желаех нищо друго на света.
Грамофонът продължаваше да свири. Седнах на писалището, гледайки луната през прозореца. Тя бе наполовина пълна. Звезди нямаше.
Лис, Джулиан и аз бяхме прекарали последните няколко седмици в сеене на семената на бунта из града. Използвахме тайната къща на Лорда за свое убежище. Тук Сухаил и Надзирателят нямаше как да ни открият. Лис, възстановена напълно от травмата си и изпълнена с нова решимост да оцелее, агитираше активно сред харлитата. Отначало страхът още я владееше, но една вечер най-сетне се прекърши.
- Не искам да живея повече така - каза. - А и не мога да те спра да се бунтуваш. Нека просто го направим.
И ние го направихме.
Повечето бели туники и развлекатели се съгласиха да ни помогнат. Онези, които бяха видели Лорда да изцелява Лис, действаха по-уверено, знаейки, че могат да разчитат на известна рефаимска подкрепа. Ден след ден събирахме запаси и ги криехме на предварително уговорени места. Няколко харлита се възползваха от загубата на паметта на Дъкет и опразниха от магазина му кибрита и горивните материали. Двама смелчаци дори се опитаха да проникнат в Катедралата, но безуспешно -сигурността бе силно затегната, откак Краз бе открит мъртъв. Трябваше да разчитаме на по-оскъдни източници. Разполагахме само с няколко огнестрелни оръжия, но те не ни и трябваха, за да убиваме.
Никой освен мен, Джулиан и Лис нямаше представа откъде тръгва влакът. Твърде рисковано бе да го споменаваме пред останалите. Те знаеха само, че ще има сборен пункт за бягство. Сигнална ракета щеше да обозначи мястото.