Станах от писалището. През отворената врата на банята мярнах отражението си в огледалото. Приличах на порцеланова кукла, но можеше да бъде и по-зле. Можеше да приличам на Айви. Последния път, когато я видях, тя крачеше подир Тубан заедно с някакво момче, толкова мръсна и изпосталяла, че едва я познах. Но не плачеше. Само вървеше мълчаливо. Учудих се, че изобщо е жива след случката в Катедралата.
Лордът не бе допуснал с мен да се случи същото. С приближаването на септември той все повече се затваряше в себе си. Предполагам, изпитваше страх. Страх, че и това въстание ще се провали като предишното. Понякога долавях и друго чувство, което тълкувах като гняв. Гняв, че ще ме загуби. Ще загуби битката срещу Нашира.
Тръснах глава, прогонвайки мислите. Лордът просто искаше да съхрани дарбата ми, както и всички останали.
Нямаше смисъл да протакам повече. Трябваше да вървя. Отидох до грамофона и го навих още веднъж. Това, че музиката продължаваше да свири, ми действаше някак успокояващо — каквото и да се случеше навън, песента щеше поне още малко да изпълва празната стая. Затворих след себе си вратата на кулата.
Нощната портиерка току-що бе застъпила на смяна. Косата й бе вдигната на пригладен кок на тила, а на устните си имаше розово червило.
- ХХ-40 - каза тя. - Трябва са бъдеш в Кметството след десет минути.
- Да, знам. Благодаря ти. - Сякаш Надзирателят не ми го бе повторил сто пъти.
- Заръчаха ми да ти напомня инструкциите за вечерта. Забранено ти е да говориш с посланиците и другите сционски гости, освен ако не си придружена от Рефаим. Забавата започва в единайсет. Ти ще излезеш на сцената след представлението.
- На сцената?
- О, момент... - Тя провери в книгата си. - Съжалявам, това съобщение не беше за теб.
- Наистина? - опитах се да надзърна, но тя закри страницата с лакът.
- Добър вечер.
Вдигнах очи. Беше Дейвид. Гладко избръснат и пременен в костюм и червена вратовръзка.
Стомахът ми се сви. Дейвид не изглеждаше упоен. Майкъл трябваше да се е справил, длъжен беше да се справи.
- Изпратиха ме да те съпроводя до Кметството - предложи ми ръката си той. - Кръвният суверен те очаква там.
- Нямам нужда от придружител.
- Те смятат иначе.
Даже не заваляше думите. Дори не бе докоснал бъркоча на Дъкет. Без да го улавям подръка, минах покрай него и тръгнах надолу по улицата. Това не беше добро начало.
Пътят до Кметството, което се намираше недалеч от Катедралата, бе празнично осветен с фенери. На самата церемония бяха поканени зрящите, достигнали до червена или розова туника, както и някои особено талантливи харлита. Нашира бе оповестила това като награда за доброто им поведение. Щеше да им бъде разрешено да се хранят и да танцуват заедно с гостите. В замяна трябваше ясно да подчертаят, че не само им харесва да се занимават с наставниците си, но и че са изпълнени с благодарност за своята „рехабилитация“. Че са във възторг да стоят скрити от обществото във воняща наказателна колония, а Емити да късат крайниците им.
Повечето дори нямаше нужда да се преструват. Карл бе щастлив. Всички червеноризци бяха щастливи. В този затвор бяха намерили своето място - те, но не и аз. На всяка цена щях да се махна от тук.
- Това с виното беше добър номер - подхвърли Дейвид.
Не се осмелих да го погледна.
- Твоето момче беше попрекалило. Познавам отдалеч миризмата на регал. Но не се тревожи - при повечето от останалите подейства. И през ум не ми е минавало да ти провалям изненадата.
Две харлита претичаха запъхтяно покрай нас, носейки рула от парцали. Те се шмугнаха в уличката, разделяща старата църква от Резиденцията на Сюзерена. Това бе тяхната задача. Да напоят парцалите с газ и да ги запалят. Идеята да се предизвика пожар в централните здания бе на Джулиан. Той се оказа дяволски добър тактик. Огънят щеше да отвлече вниманието, оставяйки свободни улиците на север, към ливадата. Това трябваше да се случи малко след полунощ, когато членовете на делегацията вече бяха леко поуморени.
- Не вярвам да се застоят до по-късно от два през нощта - бе казал Джулиан. - Започнем ли към дванайсет, ще имаме достатъчно време да поемем нещата в свои ръце. А и по-добре да подраним, отколкото да закъснеем. - Аз нямах никакви възражения. Това се вписваше идеално в плана. Но ето че сега имаше вероятност досетливият червеноризец до мен да провали всичко.
- Каза ли на някого? - попитах.
- Нека ти дам малко храна за размисъл - отвърна той, пренебрегвайки въпроса ми. - Мислиш ли, че на Сцион му харесва да играе по свирката на Рефаимите?