- Разбира се, че не.
- Но вярваш на Нашира, когато ти казва, че държавата е под неин контрол. Не ти ли минава през ума, че все на някого в сционската история ще му е хрумнало да им се опълчи?
- Накъде биеш?
- Просто ми отговори.
- Не биха посмели. Твърде много се боят от Емитите.
- Може би си права. А може би в главите на Архонтството все пак е останало зрънце здрав разум.
- Какво означава това? - попитах. Като не получих отговор, застанах пред него. - Какво общо има Архонтството с това, по дяволите?
- Всичко - отстрани ме от пътя си той. - Но не си тормози главицата повече, улична принцесо. Грижи се за своето бягство.
Преди да успея да кажа нещо повече, той мина през викторианското преддверие и се изгуби от погледа ми, смесвайки се с тълпата. Стиснах зъби. Последното, което ми трябваше, бе един неуправляем червеноризец наоколо, още повече толкова потаен като Дейвид. Той може да твърдеше, че мрази Рефаимите, но по нищо не личеше да харесва и мен. Само ако споменеше пред Нашира за виното, тя веднага щеше да разплете останалото.
Вътрешността на Кметството бе осветена от хиляди свещи. Щом прекрачих прага, Майкъл и още едно момче в бяла туника ме завлякоха нагоре по стълбите, оставяйки Дейвид да търси останалите събирачи на кости. Задачата на Майкъл бе да се грижи никой да не изглежда мърляв или изтормозен -прекрасен повод за последно кратко съвещание. Когато стигнахме галерията, се обърнах към тях.
- Готови ли сме?
- И още как - отвърна второто момче. Чарлз, криомант, притежаван от Теребел. Той махна с глава надолу към залата, където започваше приемът. - Събирачите на кости вече провесват носове. Рефаимите ще забележат едва когато стане твърде късно.
- Чудесно - поех си дълбоко дъх аз. - Добра работа, Майкъл. Тук ли е багажът ми?
Той се усмихна и посочи към една от пейките край стената. Раницата ми, натъпкана с лекарства, лежеше под нея. Не можех да я взема сега, но харлитата знаеха, че е тук, ако потрябва. Поредното от многото ни скривалища със запаси.
- Пейдж - обади се Чарлз. - По кое време да очакваме сигналната ракета?
- Още не знам. Веднага щом се освободи пътят за бягство.
Той кимна. Погледнах отново надолу към залата.
Толкова много хора предстоеше да рискуват животите си.
Придобилата нова смелост Лис. Джулиан, който бе сторил всичко, за да ми помогне. Харлитата. Белите туники.
И Лордът. Сега разбирах какво му е струвало да ми се довери. Ако го предадех, както бе станало предния път, вече нямаше просто да го бележат - щяха да го убият. Това бе последният му шанс.
Трябваше да действаме сега, докато имахме поне някаква подкрепа в лагера на Рефаимите. Изчезнеше ли и тя, всяка надежда щеше да угасне.
Вратата на галерията се разтвори с трясък и на прага се появи Сухаил. Той сграбчи Чарлз за яката и го блъсна надолу по стълбите, след което се обърна към мен:
- Кръвният суверен не обича да чака, никаквице. Мястото ти не е в галерията. Марш веднага долу. - И си тръгна така внезапно, както бе дошъл. Майкъл хвърли поглед след него.
- Е, време е - казах, като стиснах ръката му. - Успех и не забравяй - пази се и чакай ракетата.
- Гледай да оживееш - отвърна ми само той.
Държах главата си приведена, когато слязох на долния етаж. Никой не забеляза появата ми.
Сционската система се прилагаше в девет европейски страни, сред които и Англия. Нито една от останалите държави обаче не разполагаше с място, където да отправя своите зрящи. Въпреки това всичките девет правителства бяха изпратили свои делегати. Дори Дъблин, най-младата и противоречива цитадела, имаше свой представител: Катал Бел, стар приятел на баща ми. Той бе плах, нерешителен човек, превит под тежестта на ролята си. Отначало усетих трепване в гърдите, щом го зърнах - може би той щеше да ни помогне, - но после си спомних, че не ме е виждал от пет- или шестгодишна. Нямаше да ме познае, още повече че тук бях безименна. А и на Бел не можеше да се разчита - нали именно неговата партия бе загубила Дъблин.
Залата изглеждаше великолепно. Имаше богато украсен таван, от който висяха пищни полилеи, и просторен, лъскав под. Цялото пространство искреше от свещите и музиката на Шопен. Делегатите, посрещани с безупречна любезност, можеха да се наслаждават на воля на изисканите блюда и да пийват мекс, разговаряйки помежду си. Това, че бяха незрящи, бе тяхно право, тяхна привилегия. Обслужваха ги подобни на тях роби, в това число и Майкъл, издокарани да изглеждат като доволни участници в програма за рехабилитация. Останалите незрящи бяха просто твърде недохранени, за да ги извадят на показ.