Високо над групата танцьори се носеше Лис, увиснала на копринените си ленти, подобно на въздушна балерина. Тя разчиташе единствено на собствените си умения, за да не падне и да намери смъртта си.
Огледах се наоколо, мъчейки се да открия Уийвър, но той не се виждаше никъде. Вероятно щеше да закъснее. Всяка друга страна можеше да бъде извинена, задето не е изпратила Великия си инквизитор, но не и Англия. Мярнах неколцина високопоставени сционски фигури, сред които Бърнард Хок, завеждащия Отдела за бдителност. Той бе огромен мъж, с плешива глава и дебел врат, изключително добър в откриването на зрящи. Нямаше да се учудя, ако бе надушвач на духове. Дори и сега ноздрите му бяха разширени. Отбелязах си наум да го убия, ако ми се удадеше тази възможност.
Един от сервитьорите ми предложи чаша бял мекс, но аз отказах. Току-що бях забелязала Катал Бел.
Той стоеше с чаша в ръка и непрестанно оправяше вратовръзката си, мъчейки се да води разговор с Радмило Арежина, заместник-министъра по миграцията на Сърбия. Усмихнах се вътрешно. Този човек определено бе сбъркал, позволявайки прехвърлянето на Дани в Лондон. Приближих до тях.
- Господин Бел?
Той подскочи, разливайки виното си.
-Да?
Обърнах се към Арежина.
- Извинете, господин министре, дали бих могла да поговоря за минутка с господин Бел?
Арежина ме огледа от глава до пети и презрително сви устни.
- Извинете, колега - каза, - но трябва да се връщам при групата си.
И той се оттегли на безопасно разстояние, оставяйки ме насаме с Бел, който попиваше червеното петно от сакото си.
- Какво искаш, дегенератке? - заекна той. - Провеждах много важен разговор.
- Е, сега ще имате възможност да проведете друг такъв. -Взех чашата му и отпих от нея. - Помните ли Нахлуването, господин Бел?
Ченето му увисна.
- Ако имаш предвид Нахлуването от 2046, да. Разбира се, че го помня. - Пръстите му трепереха. Кокалчетата им бяха морави, подути от артрит. - Защо питаш? Коя си ти?
- Братовчед ми беше арестуван през този ден. Искам да знам дали е още жив.
- Ирландка ли си?
-Да.
Той се взря в лицето ми.
- Как се казваш?
- Не моето име е от значение, а това на братовчед ми. Фин Маккарти. Учеше в колежа „Тринити“. Случайно да ви говори нещо?
- Да. - Отговорът дойде веднага. - Откараха го в Карикфъргъс заедно с другите студентски водачи. Беше осъден на обесване.
- И изпълниха ли присъдата?
- Аз... не съм в течение на детайлите, но...
Нещо тъмно и яростно се надигна в мен. Наведох се по-близо и прошепнах в ухото му:
- Ако моят братовчед е бил екзекутиран, господин Бел, ще ви държа лично отговорен. Вашето правителство бе това, което изгуби Ирландия. Което се предаде.
- Но защо аз - промълви Бел. Носът му започваше да кърви. - Не ме наранявай...
- Не вие, господин Бел. Просто тези като вас.
- Изрод - изджафка той. - Махни се от мен.
Смесих се с тълпата, оставяйки го да попива течащия си нос. Цялата се тресях. Грабнах втора чаша мекс и я обърнах на един дъх. Винаги бях смятала, че Фин вероятно е мъртъв, но малка част от мен продължаваше да се вкопчва в спомена за него, в мисълта, че може да е още жив. Дори и така да беше, нямаше да го узная от Катал Бел.
Съзрях Нашира, застанала край подиума. До нея бе Лордът, увлечен в разговор с гръцкия пратеник. По случай събитието бе получил първия си амарант от месеци и няколкото капки буквално от него го бяха преобразили. Носеше наметка в червено и златно, със закопчалка от хиацинт на гърлото, а очите му блестяха като прожектори. Наоколо се виждаха приближените на Нашира, нейната елитна гвардия. Една от тях - наследничката на Амелия - ме забеляза и по движението на устните й разбрах, че уведомява господарката си.
Нашира погледна над главите на червеноризците и от гърдите й се изтръгна кратък смях. Щом го чу, Лордът се обърна и взорът му сякаш отведнъж се нажежи.
Нашира ме повика с пръст. Приближих, подавайки празната си чаша на един незрящ.
- Дами и господа - обърна се тя към насъбралите се около нея, - искам да ви представя ХХ-59-40. Тя е една от най-талантливите ни възпитанички.
Делегатите зашепнаха помежду си - заинтригувани, отвратени.
- Това е Алоис Минат, Великият говорител на Франция. И Биргита Тядер, Началник на бдителността в сционската цитадела на Стокхолм.
Минат бе дребен мъж, сякаш глътнал бастун, без запомнящи се черти. Той ми кимна.
Тядер просто се вторачи в мен. Тя наближаваше четирийсетте, с гъста руса коса и очи с цвят на зехтин. Ник винаги я бе наричал Свраката - пъклените й методи на управление бяха всеизвестни. Личеше си, че едва понася близостта ми - бледите й устни се изопнаха върху зъбите, сякаш се канеше да ухапе. Аз също не бях във възторг от присъствието й.