Постепенно изгубих представа за времето и изпаднах в неспокойна дрямка. Сепнах се едва когато вратата с трясък се отвори.
- Ставай.
Стаята се освети от газена лампа. Държеше я жена. Тя имаше лъскава мургава кожа и елегантна фигура и бе по-висока от мен с близо педя. Вълнистата й коса бе дълга и черна. Черна бе и роклята й, с висока талия и ръкави, спускащи се до върховете на облечените в ръкавици пръсти. Беше невъзможно да се отгатне възрастта й - някъде между двайсет и пет и четирийсет години. Увих се плътно в чаршафа, без да откъсвам очи от нея.
Забелязах три странни неща. Първо, очите й бяха жълти. Не с онзи кехлибарен цвят, който жълтее при определена светлина, а истински жълти, почти зеленикави, и излъчваха сияние.
Второто беше аурата й. Беше зряща, но от тип, който не бях срещала досега. Не можех да определя кое точно е необичайно, но то не се нравеше на сетивата ми.
И третото, което ме смрази, бе сънорамата й. Същата като онази, която ме бе озадачила предния ден в 1-4. Непознатият посетител. Първият ми импулс бе да я нападна, но знаех, че няма да успея да пробия тази сънорама, не и в сегашното си състояние.
- Това Тауър ли е? - попитах дрезгаво.
Жената игнорира въпроса. Доближи лампата до лицето ми, оглеждайки внимателно очите. Започнах да се чудя дали още не съм в състояние на мозъчна чума.
- Глътни ето тези - каза.
Погледнах двете хапчета в ръката й.
- Глътни ги.
- Не.
Тя ме удари. Усетих вкус на кръв. Исках да й върна удара, да се бия, но бях толкова слаба, че едва се крепях. С мъка, предвид на току-що цепнатата си устна, взех хапчетата.
- Загърни се - каза посетителката. - Ако пак проявиш инат, ще се погрижа никога да не напуснеш тази стая. Не и с плът върху костите си.
Тя хвърли до мен вързоп дрехи.
- Вземи ги.
Не исках да ме удря отново. Този път щях да падна. Със стиснати зъби взех вързопа.
- Обличай се.
Погледнах дрехите. От устната ми капна кръв и направи червено петно върху бялата туника в ръцете ми. Тя беше с дълги ръкави и квадратно деколте. Освен нея имаше платнен колан, панталони, чорапи и обувки, всичките черни, комплект просто бельо и черна жилетка с избродирана малка бяла котва. Символът на Сцион. Облякох се несръчно, движейки с труд схванатите си крайници. Когато свърших, тя се обърна към вратата.
- Върви след мен. Недей да говориш с никого.
Извън стаята цареше мъртвешки студ, а протритата пътека, с която бе застлан подът, не помагаше особено. Явно червенa навремето, сега тя бе избеляла и изпоцапана с повръщано. Крачех след своята водачка из лабиринт от каменни коридори, покрай малки прозорци с решетки и горящи факли. Те изглеждаха твърде ярки и груби след хладните, синкави улични светлини на Лондон.
В замък ли се намирахме? Не знаех да има замъци в радиус от хиляда километра край Лондон - не бяхме имали монарх от кралица Виктория насам. Освен ако не беше Тауър.
Рискувах да хвърля поглед навън. Беше нощ, но различих вътрешен двор, осветен от няколко фенера. Чудех се колко ли дълго съм останала под въздействие на наркотика. Дали тази жена бе наблюдавала мъките ми? НОБ ли и нареждаха, или тя нареждаше на НОБ? Може би работеше за Архонтството, но там не биха наели зрящ. А тя определено бе такава.
Спряхме пред една врата и отвътре се подаде момче. Беше кльощаво създание с лице на плъх и чорлава пясъчноруса коса. Имаше всички признаци на отравяне с флукс - стъклен поглед, смъртнобледа кожа, посинели устни. Жената го огледа от глава до пети.
- Име?
- Карл - изхриптя той.
- Моля?
- Карл. - Личеше си, че е в агония.
- Е, поздравления, Карл. Успя да оцелееш след Флуксион 14. - В гласа й нямаше нищо поздравително. - Скоро може да нямаш друга възможност да поспиш.
Карл и аз разменихме погледи. Знаех, че вероятно изглеждам също толкова ужасно като него.
Продължихме да се влачим по коридорите, събирайки още неколцина зрящи. Аурите им бяха силни и характерни, тъй че не ми бе трудно да ги определя. Провидец. Хиромантка с щръкнала прическа, боядисана в електриковосиньо. Тасеограф. Оракул с бръсната глава. Стройна брюнетка с тънки устни, вероятно контактьорка, която изглеждаше със счупена ръка. На вид всички бяха между петнайсет и двайсет и няколко годишни, бледи и изтощени от флукса. Накрая станахме общо десетима. Жената се обърна и огледа малкото си стадо от изроди.
- Аз съм Плейона Суалоцин - произнесе. - Ще бъда ваш водач през първия ден на престоя ви в Шеол I. Тази вечер ще присъствате на приветствената реч. Има няколко прости правила, които се очаква да спазвате. Няма да поглеждате никой Рефаим в очите. Ще държите погледите си забити в пода, където им е мястото, освен ако не ви се каже да гледате другаде.