Тук бе малко по-тихо. Актьорите танцуваха над главите ни, но звуците бяха приглушени от дъските. Лордът се обърна към мен.
- Ти си включена в последното действие на пиесата. В заключителната сцена. - Очите му горяха. - Чух я да говори с Гомейса.
Кожата ми настръхна.
- Бяхме наясно, че това предстои.
-Да.
Знаех за намерението на Нашира от самото начало, но сега, щом го чух изречено от него, то изведнъж доби реални очертания. Част от мен се бе надявала тя да изчака още някой и друг ден, да ми даде шанса да се измъкна с влака заедно с останалите. Но Нашира бе жестока. Разбира се, че ще иска да го стори публично, пред цял Сцион. Не би рискувала да ме остави жива.
Сиянието от очите му правеше сенките още по-дълбоки. Но сега в тях имаше нещо различно - нещо сурово, неуловимо. По краката и стомаха ми пропълзяха хладни тръпки. Отпуснах се върху един сандък.
- Няма как да я победя - казах. - Нейните ангели...
- Не, Пейдж. Помисли. Тя търпеливо чака месеци наред, докато ти успееш да се вселиш в друго тяло. Ако не бе развила това умение, тя нямаше как да го вземе от теб. Затова и те облече в жълта туника, за да е сигурна, че животът ти няма повече да бъде заплашван от Емити. Постави те под закрилата на собствения си годеник. Защо ще полага толкова грижи да те опази, ако ти не притежаваше дарба, която вдъхва у нея не само желание да я притежава, но и страх?
- Ти ме научи как да правя всичко това. Тренировките на ливадата. Пеперудата, сърната. Владеенето на духа. Водеше ме към собствената ми смърт.
- Тя ми възложи да го сторя. Затова и ми позволи да те отведа в „Магдалена“. Но аз нямам намерение да те дам на Нашира. Сторих всичко, за да развия дарбата ти - но заради теб, Пейдж. Не заради нея.
Премълчах. Нямаше нищо за казване.
Лордът хвана крайчеца на завесата и с леки докосвания започна да маха грима ми. Позволих му Устните ми бяха сковани, кожата - ледена. След няколко минути можех да съм мъртва, носеща се в състояние на безволева сервилност около Нашира. Щом приключи, Лордът отметна косата ми назад. Отново не възразих. Не можех да се фокусирам.
- Не смей да й позволиш да те види уплашена - каза той. -Ти заслужаваш повече. Много повече от онова, което тя смята да направи с теб.
- Не ме е страх.
Взорът му не се откъсваше от мен.
- А трябва. Ho не го показвай. За нищо на света.
- Ще й показвам каквото си искам. Не си в положение да ми даваш заповеди. - Отдръпнах глава от ръцете му. - Трябваше просто да ме пуснеш. Да оставиш Ник да ме отведе в Севън Дайълс. Нищо повече. Сега щях да си бъда у дома.
Той приклекна, тъй че очите ни се озоваха на едно ниво.
- Върнах те тук - каза, - защото не можех да намеря сили да се изправя срещу нея без теб. Но по същата причина ще направя всичко възможно, за да се върнеш невредима в цитаделата.
Настъпи мълчание. Не отвръщах лице от неговото.
- Косата ти трябва да бъде прибрана. - Гласът му бе различен, кротък. Той сложи в дланта ми богато украсен гребен. Беше студен на допир. Пръстите ми отказваха да се подчинят.
- Не мисля, че ще се справя. - Поех си бавно, дълбоко дъх. - Ще ми помогнеш ли?
Той не каза нищо, но взе гребена и мина зад мен. Внимателно, сякаш докосваше крехка паяжина, събра косата ми от едната страна на врата, а после я оформи на възел. Не размъкнат и небрежен, както обикновено правех аз, а сложен, изящно сплетен кок. Мазолестите му пръсти преминаваха леко по кожата ми, подреждайки кичурите. По гръбнака ми пробягна едва доловима тръпка. После той пусна косата ми и тя остана вдигната на тила. Допирът му сякаш бе различен. По-топъл. Едва когато видях ръцете му, осъзнах причината.
Лордът не носеше ръкавици.
Пресегнах се и докоснах стегнатата прическа. Невероятно бе как огромни ръце като неговите бяха постигнали подобен резултат.
- Влакът потегля точно в един - изрече в ухото ми той. -Входът е под площадката на ливадата, точно там, където тренирахме.
Откога чаках тези думи.
- Ако тя ме убие, ще трябва да известиш останалите. - В гърлото ми се надигна буца. - Да ги поведеш.
Пръстите му докоснаха рамото ми.
- Няма да се наложи да ги водя аз.
По тялото ми преминаваха тръпки - но не такива, каквито очаквах. Обърнах се да го погледна, а той поправи една непокорна къдрица, като я прибра зад ухото ми. После положи другата си ръка върху корема ми и ме притисна до гърдите си. Топлината му бе успокояваща.
Можех да усетя глада му. Не за аурата ми, за мен. Прислони глава до моята и поглади извивката на шията ми. Сънорамата му бе близо, аурите ни се застъпваха. Шестото ми чувство се усили, поемайки го.