- Кожата ти е студена - каза гърлено. - Никога не съм... -Гласът му замлъкна. Вплетох пръсти в неговите. Държах очите си отворени.
Устните му доближиха брадичката ми. Насочих ръката му към талията си. Допирът му бе мъчително примамлив; не можех да се отдръпна. Не можех да му откажа. Исках това, преди краят да настъпи. Исках да бъда докосвана, да бъда видяна -тук, в тъмната стая, в червената тишина. Повдигнах глава и устните му се сключиха върху моите.
Винаги бях знаела, че рай не съществува. Джаксън ми го бе казвал безброй пъти. Също и Лордът. Имаше само бяла светлина, последната светлина - крайна спирка на ръба на съзнанието, мястото, където всяко нещо намираше своя завършек. А после - кой знае. Но ако имаше рай, усещането там трябваше да бъде такова. Да докосваш етера с голи ръце. Никога не бях очаквала това, не и от него. Нито от когото и да било. Сграбчих раменете му, придърпвайки го към себе си. Той сложи длан върху тила ми. Усещах всеки мазол върху нея. Дъхът му бе горещ. Целувката бе бавна. Не спирай, не спирай. Не можех да мисля за нищо друго, освен за тези думи: не спирай. Ръцете му преминаха по гърба ми, към хълбоците, и ме повдигнаха. Той ме постави върху един сандък. Обгърнах врата му с ръка. Усещах мощния му пулс. Неговия ритъм. Моя ритъм.
Кожата ми гореше. Не можех да спра. Не бях изпитвала нищо подобно в живота си - този трепет в гърдите, тази нужда да докосвам. Устните му разделиха моите. Разтворих широко очи. Спри. Спри, Пейдж. Започнах да отдръпвам глава. Промълвих някаква дума - може би „не“, може би „да“. Може би неговото име. Той взе лицето ми в шепи, прокара палци по бузите ми. Челата ни се докоснаха. Сънорамата ми се възпламени. Маковете избухнаха в пламъци. Не спирай, не спирай.
Измина само миг. Аз погледнах него, а той мен. Един миг. Един избор. Моят избор. Неговият избор. После ме целуна отново, вече по-настойчиво. Позволих му. Ръцете му ме обхванаха, повдигнаха ме. Аз исках това. Наистина. Толкова много. Прекалено много. Пръстите ми ровеха косата му, впиваха се във врата му. Не спирай. Устните му бяха върху устата, очите, раменете ми, ямката на шията ми. Не спирай. Дланите му погладиха бедрата ми. Смели, дръзки движения, пълни с увереност. Подканящи.
Разтворих ризата му. Плъзнах ръка по гърдите му, целунах жилестия врат. Той сграбчи косата ми. Не спирай. Никога не бях докосвала кожата му. Тя бе гладка, гореща и ме караше да искам и останалото от него. Стигнах до гърба и там напипах белезите. Дълбоки, безмилостни резки. Винаги бях знаела, че са там. Белезите на предателя. Той се напрегна под допира ми.
- Пейдж - каза меко, но аз не спрях. От гърлото му се разнесе тих звук и устните му се върнаха върху моите.
Аз нямаше да го предам. Сезон на костите XVIII бе история и тя нямаше да се повтори.
Двеста години бяха повече от достатъчно.
Шестото ми чувство ме изтръгна от мъглата. Отдръпнах се от Лорда. Той задържа ръце върху талията ми, притискайки ме към себе си.
Нашира бе там, полускрита в сенките. Сърцето ми прескочи мъчително, конвулсивно.
Бягай, казваше вцепененият ми мозък, но не можех да бягам. Тя бе видяла всичко. И още го виждаше. Лъщящата ми от пот кожа, подпухналите устни, разчорлената ми коса. Неговите ръце, уловили ханша ми. Разтворената му риза. Пръстите ми, изследващи кожата му. Нямах сили да ги отдръпна, нито дори да отместя поглед.
Лордът ме прикри зад себе си.
- Аз я насилих - каза с нисък, дрезгав глас.
Нашира не отвърна нищо.
Тя пристъпи в смътната светлина, която се процеждаше през завесите. В ръцете си държеше нещо - стъкленицата с цветето. Погледнах в нея и ушите ми зазвънтяха. Сега то бе напълно разцъфнало, странно и прекрасно, с осем росни венчелистчета. Цветето, което преди беше мъртво.
- Не може да има милост - изрече. - Не и за това.
За момент Лордът съзерцаваше растението. После пламтящият му взор се отмести, срещайки нейния.
Нашира пусна стъкленицата на пода. Стъклото се разби на парчета, изкарвайки ме от вцепенението.
Току-що бях разрушила всичко.
- Арктур, ти си мой кръвен консорт. Ти си Лорд Месартим. Но това не биваше да се случва отново. - Тя направи още крачка напред. - Има само един начин да се спре предателството и той е като се даде нагледен пример какво сполетява предателите. Ще окача тялото ти на градските стени.
- По-добре там, отколкото в служба на твоите прищевки -отвърна Лордът, без да помръдне.
- Винаги толкова безстрашен. Или толкова твърдоглав. -Тя докосна с пръсти лицето му. - Ще се погрижа и всичките ти стари съратници да бъдат унищожени.