Всяко мускулче в мен тръпнеше в спазми. Отворих клепачи. Изгаряща светлина. Единственото, което виждах, бе Нашира, с протегната ръка, държаща проблясващото на свещите острие. После тя изчезна.
С усилие, от което в очите ми избиха сълзи, повдигнах глава от дъските. Майкъл се бе метнал върху гърба й, отдръпвайки я от мен. Държеше нож, с който замахна към шията й, но пропусна на сантиметри. Само с едно движение Нашира го захвърли от сцената. Той се приземи върху един от сервитьорите и двамата се затъркаляха по пода.
Това я забави само със секунда. Този път щеше да ме довърши. Лицето й отново се надвеси над мен и очите й почервеняха. Всичко край мен потъна в мъгла. Тя ме отслабваше, искаше да е сигурна, че няма да използвам духа си отново. Разстройваше връзката ми с етера. Бях мъртва. Тя коленичи край мен и повдигна главата ми върху лакътя си.
- Благодаря ти, Пейдж Махони. - Острието на ножа опря в гърлото ми. - Няма да пропилея този дар.
Това беше. Дори нямах предсмъртна мисъл. Успях само, с последните си останки от енергия, да се взра в очите й.
И тогава се появи Лордът. Той я отблъсна назад, използвайки огромни пълчища духове, които запращаше срещу щитовете й като жонгльор с безброй факли. Мина ми през ума, че ако бях напълно зряща, гледката сигурно щеше да е внушителна. Теребел и Алсафи също бяха с него, имаше и други - дали това беше Плейона? Силуетите им се сливаха. Сънорамата ми изпускаше странни миражи, от които погледът ми мътнееше. После някой ме грабна на ръце и ме понесе от сцената.
Светът се връщаше на проблясъци. В сънорамата ми вилнееше буря - спомени се лееха през нащърбени като мълнии пукнатини, вихрушки носеха откъснати цветя. Съзнанието ми бе ограбено.
Само част от случващото се достигаше до мен. Лордът бе наблизо. Разпознавах сънорамата му, усещах присъствието и до моята. Той ме носеше нагоре към галерията, далеч от онова, което се бе случило за няколкото минути, докато бях в безсъзнание. Щом ме остави на пода, усетих спичащата се върху лицето си кръв. Едва разбирах къде се намирам.
- Дръж се, Пейдж. Трябва да се държиш.
Ръката му приглади косата ми. Гледах лицето му, мъчейки се да накарам чертите му да спрат да се размиват.
Появи се още един чифт очи. Стори ми се, че бяха на Теребел. За кратко изпаднах отново в несвяст, само за да се пробудя с глухо бучене в ушите. Шумът притискаше слепоочията ми. Когато отворих очи, Лордът бе надвесен над мен. Намирахме се в галерията, над суматохата в залата.
- Пейдж - каза той. - Чуваш ли ме?
Звучеше като въпрос. Аз кимнах.
- Нашира - промълвих едва шепнешком.
- Тя оживя. Но също и ти.
Значи още бе жива. Нашира още бе тук. Усетих лек пристъп на паника, но бях твърде слаба, за да реагирам. Нищо не беше приключено.
Отдолу проехтя изстрел. Като изключим неговите очи, виждах единствено тъмнина.
- Там имаше... - Лордът приближи ухо до устните ми, за да ме чуе. - Там имаше полтъргайст. Тя притежава полтъргайст.
- Да. Но ти дойде подготвена. - Пръстът му докосна деколтето ми. - Нали ти казах, че това може да ти спаси живота?
Сиянието от очите му заигра върху медальона - сублимирания предмет, предназначен да отблъсква полтъргайсти. Подаръкът от него, който взех насила и почти никога не носех.
Лордът ме повдигна към гърдите си, придържайки главата ми с длан.
- Пристига помощ - каза много тихо. - Те дойдоха за теб, Пейдж. Седемте печата дойдоха.
Отново ми причерня и шумът се усили. Сънорамата ми се бореше да оцелее. Пораженията бяха жестоки. Ако изобщо започнеше да се възстановява, това щеше да стане след дни. Във всички случаи обаче аз не можех да се движа, а времето изтичаше. Трябваше да стигна до ливадата, да намеря изхода. Да си отида вкъщи. Нищо друго нямаше значение.
Щом вдигнах отново клепачи, ме заслепи ярка светлина. Не от свещи. Опитах да се предпазя от нея, дишайки на пресекулки.
- Пейдж. - Някой улови протегнатата ми ръка. Не Лордът. Някой друг. - Пейдж, миличка.
Познавах този глас. Но той не можеше да е тук. Навярно бе мираж, излязъл от повредената ми сънорама. Но щом усетих допира му, разбрах, че е истински. Главата ми още лежеше в скута на Лорда.
- Ник - промълвих с труд. Той бе облечен в черен костюм и червена вратовръзка.
- Да, sòtnos, аз съм.
Погледнах пръстите си. Бяха със сивкав оттенък. Ноктите ми се открояваха върху тях като моравосини петна.
- Пейдж - прошепна припряно Ник, - Просто си дръж очите отворени. Стой с нас, скъпа. Чуваш ли?
- Ти... трябва да вървиш - изхриптях.
- Да, и ти също идваш с мен.