- Хайде, гълъбчета - каза нов глас. - Нямаме време за губене. Ще се погрижим за малката ни изгубена бродница, щом стигнем в цитаделата.
Джаксън.
Не, не. Защо бяха дошли? Нашира щеше да ги види.
- Дотогава ще е твърде късно. - Същата пронизваща светлина блесна в очите ми. - Липсва реакция на зениците. Церебрална хипоксия. - Една ръка отметна косата от лепнещото ми чело. -Къде, по дяволите, е Даница?
Не можех да разбера защо Лордът не говори. Той беше тук, усещах го.
Още едно затъмнение. Когато зрението ми се върна, нещо покриваше носа и устата ми. Разпознах мириса на пластмаса - дихателния апарат, портативната версия на животоподдържащата система на Дани. Наблизо имаше още сънорами, скупчени край мен. Ник ме взе в прегръдките си, придържайки маската върху лицето ми. Поглъщах кислорода с натежала глава. Никога в живота си не се бях чувствала толкова разбита.
- Не се получава. Сънорамата й е увредена.
- Влакът няма да ни чака, Ник - рече натъртено Джаксън. -Ще се наложи да я носиш. Хайде, да тръгваме.
И тогава, за пръв път от няколко минути насам, Лордът проговори.
- Аз мога да й помогна.
- Не я доближавай - предупреди го Ник.
- Няма друг начин. НОБ всеки момент ще тръгнат откъм моста. Те ще забележат аурата ви незабавно, доктор Нигорд. Репутацията ви в Сцион ще бъде съсипана. - Той ги погледна. - Пейдж ще умре, ако не направите нищо. Сънорамата й може да се поправи, но трябва да се действа бързо. Не искате да изгубите сънебродницата си, нали Бели заклинателю?
- Откъде знаете името ми? - подскочи като ужилен Джаксън. Не го виждах в тъмното, но усетих внезапната промяна в сънорамата му, издигнатите защитни стени.
- Имаме си своите начини.
Думите им достигаха до мен само като последователност от звуци, неразбираема, лишена от смисъл. Ник се наведе над мен, усетих топлото ми дихание.
- Пейдж - изрече в ухото ми. - Този мъж твърди, че е способен да те излекува. Мога ли да му имам доверие?
Доверие. Разпознавах тази дума. Пропито със слънце цвете на границата на възприятието, зовящо ме от един друг свят. От един различен живот, преди полето с маковете.
-Да.
Веднага щом го казах, Лордът приближи до мен. Над рамото му виждах Плейона.
- Пейдж, искам да свалиш цялата си духовна защита. Ще го направиш ли сега?
Сякаш имах някаква останала защита. Той пое един флакон от облечената в ръкавица ръка на Плейона. На дъното му имаше малко амарант. Белязаните. Навярно се бяха запасявали с него, пестили всяка капка от скъпоценната течност. Той сложи малко под носа ми, намаза и устните ми. Под кожата ми се просмука топлина. Самият етер сякаш ме викаше, настояваше да отворя съзнанието си. Обхвана ме гореща вълна, разкъсаните ръбове на сънорамата ми започнаха да се съединяват. Лордът прокара палец по бузата ми.
- Пейдж?
Аз примигнах.
- Добре ли си?
- Да - казах. - Така мисля.
Седнах, после се опитах да стана. Ник ми помогна да се изправя на крака. Болка нямаше. Примигнах и разтърках очи, мъчейки се да свикна с тъмнината.
- Как, за бога, се озовахте тук? - попитах, сграбчвайки го за раменете. Не можех да откъсна поглед от него. Наистина беше тук, беше истински.
- Заедно със сционската делегация. Ще ти обясня по-късно. - Той ме прегърна силно. - Хайде, да се махаме от тук.
Джаксън стоеше на няколко крачки встрани, стиснал бастуна си с ръце. От двете му страни бяха Даница и Зийк. Всички носеха дрехи със сционски цветове. От другата страна на галерията Надин стреляше безразборно по емисарите с пистолета си. Двамата Рефаими ме наблюдаваха.
- Лорде - попитах, поемайки дълбоко дъх, - колко... колко време ни остава?
- Петдесет минути. Трябва да вървите.
По-малко от час. Колкото по-бързо стигнехме влака, толкова по-скоро можех да пусна сигналната ракета за останалите зрящи.
- Надявам се все още да си наясно на чия страна играеш, Пейдж - каза Джаксън, оглеждайки ме от глава до пети. - Почти ме накара да се усъмня с онова твое малко изпълнение в Лондон.
- Виж, наоколо умират хора - сопнах му се аз. - Умират зрящи. Не може ли да забравим случката за момент и да се погрижим как час по-скоро да се измъкнем от тук?
Той така и нямаше шанс да ми отговори. Група Рефаими нахълтаха в галерията, тласкайки пред себе си маса от духове. Лордът и Плейона преградиха пътя им.
- Тръгвайте! - викна Лордът.
Бях разкъсана на две. Джаксън вече се спускаше по стълбите, следван от останалите.
- Пейдж, хайде! - подкани ме Ник.
Плейона възпря първата вълна. Лордът се обърна към мен.
- Бягай. Стигни Порт Медоу. Ще се срещнем там.
Нямах друг избор. Не можех да го принудя да тръгне с мен; оставаше ми само да го послушам и да се надявам, че постъпвам правилно. Ник ме сграбчи за ръката и двамата се устремихме към изхода на Кметството. Времето ни притискаше безмилостно.