Харлита и Рефаими се бяха устремили към улицата. Фоайето бе задръстено от паникьосани делегати и техните телохранители. Смесихме се с общия поток. В този миг етерът потрепери и аз спрях. Обърнах се обратно към залата. Нещо не беше наред. Преди да осъзная какво правя, вече тичах нагоре по широките каменни стъпала.
- Къде тръгна, по дяволите? - викна подире ми Джаксън.
- Просто отидете при влака - отвърнах, без да се обръщам. Не чух отговора му, но Ник ме настигна и ме хвана за лакътя.
- Какво правиш?
- Върви с Джаксън.
- Не можем да се бавим повече. Ако НОБ видят аурата ми...
Той млъкна, щом влязохме в опустялата зала.
Мракът изпълваше всяко кътче от нея. Повечето свещи бяха угаснали, но три от червените фенери все още светеха на местата, където бяха паднали. Драпериите от изпълнението на Лис лежаха на две безформени купчини. Обърнах се към тях, долавяйки смътното потрепване на сънорама. Претичах през мраморния под и се хвърлих на колене.
- Лис - докоснах я по лицето. - Лис, добре ли си?
Какво търсеше тук, вътре? Косата й лепнеше от кръв. Не
можеше да е мъртва, не и след толкова усилия да я спасим, не и след всичко, което бяхме направили заедно. Не биваше да умира. Себ бе умрял, защо трябваше и тя да го последва?
Клепачите и съвсем леко се повдигнаха. Още бе облечена в костюма на една от жертвите на краля. Щом ме видя, устните й се извиха в мимолетна усмивка.
- Ей - изрече немощно. - Съжалявам, че... закъснях.
- Не - стиснах ръката й. - Не смей да умираш, Лис, чуваш ли? Моля те. Веднъж вече почти те изгубихме. Не ни го причинявай отново.
- Радвам се, че някой го е грижа.
Очите ми се наляха със сълзи- студени, потрепващи сълзи, които не искаха да паднат. От устата й рукна кръв. Не можех да кажа къде свършва сценичната кръв и къде започва нейната.
- В-вървете - простена тя. - Направете каквото аз н-не можах. Исках само да... да се върна у дома.
Главата й клюмна настрана. Пръстите й се отпуснаха в моите, а духът й се изплъзна към етера.
Останах така за минута, вторачена в тялото. Ник, със сведен поглед, покри лицето й с част от драперията. Лис си отиде. Нарочно си го повторих наум. Лис си отиде, също като Себ. Ти не ги спаси и сега тях вече ги няма.
- Трябва да изречеш тренодията - промълви Ник. - Аз не знам името й, sôtnos.
Беше прав. Лис не би искала да остане тук, в своя затвор.
- Лис Раймор - надявах се, че това е пълното й име. - Оттегли се в етера. Всичко тук е уредено. Всички дългове са платени. Вече няма нужда да оставаш между живите.
Духът й изчезна.
Не можех да я гледам повече. Това не бе Лис, а само нейната обвивка, сянката в света, който бе оставила след себе си.
Ракетният пистолет лежеше под студената й длан. Нейна бе задачата да даде сигнала. Внимателно го измъкнах измежду пръстите й.
- Тя не би искала да се откажеш. - Ник ме наблюдаваше, докато проверявах дали е зареден. - Поне ти няма да свършиш като нея.
- О, не съм толкова сигурен.
Познавах този глас. Не виждах Гомейса Саргас, но стените отекнаха от думите му.
- Ти ли я уби, Гомейса? - изправих се на крака аз. - Доволен ли си сега, когато най-сетне е мъртва?
Тишината бе изобличаваща.
- Не ти подобава да се криеш в сенките, Гомейса - изрече някой зад мен. Озърнах се. Лордът бе влязъл в залата, а погледът му бе прикован нагоре към галерията. - Освен, разбира се, ако не се боиш от Пейдж. Отвън градът гори. Фасадата на вашата власт вече е срината.
Ехиден смях. Цялата се напрегнах.
- Не ме е страх от Сцион. Те ни сервираха света си върху сребърен поднос, Арктур. Сега настъпи време да вечеряме.
- Върви по дяволите - казах.
- Не ме е страх и от теб, 40. Защо бихме се плашили от смъртта, след като ние сме смъртта? Освен това, да се махна от този гниещ свят - вашия малък свят на цветя и плът, - би било почти блаженство. Само да нямахме още толкова много работа тук. - Приближаващи стъпки. - Няма как да убиеш смъртта. Нима би могла да изгориш слънцето или да удавиш океана?
- Сигурна съм, че ще се намери някакъв начин - отвърнах.
Гласът ми бе твърд, но инак цялата треперех - и аз самата не знаех дали от гняв, или от страх. Зад Лорда застана още един Рефаим. Придружаваше го и Теребел.
- Бих искал да си представите нещо - продължи Гомейса. - Особено ти, Арктур. Предвид на това колко много имаш за губене.
Лордът не каза нищо. Опитах се да определя откъде идва гласът. Някъде над мен. Галерията.
- Бих искал да си представите пеперуда. Сещате се -пъстроцветна, с преливащи крила. Тя е прекрасна. Ненагледна. А после вземете молеца. И той приема същата форма - но колко различен е само! Блед, немощен, грозен. Жалко, само-разрушително създание. Не може да управлява дори себе си. Види ли огън, устремява се към него, търсейки топлината. И щом достигне пламъка, изгаря. - Гласът му ехтеше отвсякъде. Изпълваше слуха ми, главата ми. - Така гледаме ние на вашия свят, Пейдж Махони. Като на кутия с молци, чакаща само да бъде изгорена.