Отвън сирените виеха, а в съседната улица пламтеше неудържим пожар. От Стаята изригваха огнени езици и черни кълба дим. Доколкото можех да различа, две резиденции горяха. Едната беше Бейлиъл, единственото здание, разполагащо с електричество. Сега на делегатите нямаше да им е никак лесно да пратят вест до цитаделата. Благодаря ти, Джулиан, помислих си. Където и да си, благодаря ти.
Ник ме взе на ръце.
- Трябва да побързаме - изрече с дрезгав глас. С изпито от напрежение лице, той оглеждаше непознатия град. - Пейдж, не мога да се ориентирам тук. Как да стигна до влака?
- Просто върви на север. - Опитах да се измъкна от прегръдката му, но той ме стисна още по-здраво. - Мога да ходя и сама, по дяволите!
-Току-що преживя експлозия и нападение от полтъргайст! -сопна се Ник с почервеняло от гняв лице. - Не съм дошъл чак дотук, за да те оставя да загинеш ей така, Пейдж. Поне веднъж в живота си позволи на някой да се погрижи за теб.
Шеол I бе в състояние на война. Сега, след опожаряването на Кметството, бунтовниците се бяха изсипали на улиците, където се биеха срещу Рефаимите с всички налични средства. Сционските емисари бягаха напосоки, следвани от бодигардовете си, които стреляха по тълпата. Отрядът на Джулиан, отговорен за подпалването, бе прегърнал задачата си с убийствен ентусиазъм - по-голямата част от Птичарника също гореше. Исках да остана, да се бия, но трябваше да изстрелям сигналната ракета. Така щях да спася повече животи.
Ник избра най-безопасния маршрут, през една тясна уличка, по-далеч от сражението. Мярнах разпокъсани схватки -харлита, незрящи и бели туники, биещи се редом срещу отделни Рефаими. Дори Сирил се бе присъединил към борбата.
До ушите ми достигна пронизителен писък. Погледнах над рамото на Ник. Беше Нел, дърпаща се помежду двама Рефаими.
- Никъде няма да ходиш, 9 - каза единият от тях, като я улови за косата и изви главата й назад. - Трябва да се нахраним.
- Не! Пуснете ме! Никога вече няма да ядете от мен, паразити проклети!
Виковете й секнаха, когато нейният наставник запуши устата й с длан.
- Ник! - креснах аз.
Той долови неистовата нотка в гласа ми и отпусна ръце. Скочих на земята и се затичах право към Нел. Нямах никакво оръжие - но имах дарбата си. Тя вече не бе моето проклятие. Тази вечер щеше да спаси, а не да отнеме нечий живот.
Хвърлих духа си срещу по-едрия Рефаим. Пробих сънорамата му, достигнах плутонната област и се завтекох обратно към собственото си тяло. Озовах се там тъкмо навреме, за да се подпра на ръце и да не разбия брадичката си в паважа. Без да има представа какво се е случило, Нел се освободи от хватката му, извади нож и го заби дълбоко в хълбока на втория си мъчител. Същевременно, сякаш от нищото, успя да привлече дух и го запрати в лицето му. Той нададе ужасяващ рев. Другарят му още се олюляваше от моята атака. Нел грабна падналата си торба със запаси и си плю на петите.
Макар и ранени, двамата Рефаими продължаваха да са опасни. Онзи, когото бях нападнала, ме съзря и очите му-оранжеви на цвят - се фокусираха върху мен. Той посегна към ножницата на ръкава си.
- Върви обратно в етера, сънеброднице.
Бляскавото острие се стрелна към мен. Не се отклоних достатъчно бързо и то закачи ръката ми над лакътя. Ник стреля веднъж. Куршумът улучи Рефаима в гърдите - без резултат.
Атакувах повторно сънорамата му и възползвайки се от моментната му слабост, вдигнах ножа, който бе хвърлил по мен, и го забих в гърлото му.
Грешката ми бе, че забравих за спътника му. Целият въздух излезе от дробовете ми, когато той се стовари върху мен, приковавайки ме към земята. Гигантският му юмрук профуча на сантиметър от лицето ми.
Ник захвърли пистолета. Докато Рефаимът замахваше за втори удар, той привлече три близки духа и един подир друг ги запокити насреща му. Същевременно усетих как етерът се залюля от яркия образ, който проектира в сънорамата му, за да го заслепи. В мига, в който противникът ми отслаби хватката си, борейки се с духовете и видението, аз скочих на крака и се завтекох към Ник.
Не се бяхме отдалечили много, когато шестото ми чувство потрепна. Извърнах глава срещу поредната заплаха.
- Ник!
Той разбра. С едно неуловимо движение захвърли раницата си на земята и привлече нова свита от духове. Мишената бе позната - Алудра Чертан.
- Привет, броднице - рече тя, без дори да поглежда към него. - Мисля, че още съм ти длъжница заради онзи малък номер в параклиса.
- Не се доближавай - предупреди я Ник.