Хиромантката вдигна ръка, свела очи към краката си.
- Какво е това Рефаим?
- Много скоро ще разберете. - Плейона направи пауза. -Едно допълнително правило: няма да говорите, освен ако някой Рефаим не се обърне към вас. Има ли нещо неясно дотук?
- Да, има. - Беше тасеографът. Той не гледаше надолу. -Къде се намираме?
- Скоро ще ви се изясни.
- Кое, по дяволите, ви дава право да ни окошарвате? Аз дори не съм крънкал. С какво съм нарушил закона? Докажете, че имам аура! Още сега се махам оттук и никой няма да...
Той спря. От очите му се стекоха две тъмни мъниста кръв. Издаде тих стон, преди да се срине на земята.
Хиромантката изпищя.
Плейона огледа сгърченото тяло на тасеографа. Когато вдигна глава към нас, очите й бяха сини като пламък на газова горелка. Отвърнах лице от тях.
- Някакви други въпроси?
Хиромантката притисна устата си с длан.
Бяхме въведени в малка стая, с влага по пода и стените, тъмна като крипта. Плейона ни заключи вътре и си тръгна.
Около минута никой не се осмели да продума. Хиромантката, явно пред истерия, хлипаше конвулсивно. Повечето от останалите бяха твърде отпаднали, за да говорят. Аз се дръпнах встрани и седнах в един ъгъл. Кожата под ръкавите ми бе цялата настръхнала.
- Това Тауър ли е в крайна сметка? - попита един авгур. -Прилича на него.
- Млъкни - сряза го някой. - Просто млъкни.
Някой взе да се моли на цайтгайста, сякаш това щеше да помогне. Опрях брадичка върху коленете си. Дори не ми се мислеше какво предстои оттук нататък. Не знаех колко сипна ще се покажа, ако ме сложат на водната дъска. Бях чувала баща ми да говори за нея, как ти дават да дишаш само за по няколко секунди. По думите му това не било мъчение, а терапия.
Един провидец седна до мен. Беше гологлав и широкоплещест. Не можех да го разгледам добре в сумрака, но виждах големите му, блестящо черни очи.
- Джулиан - протегна ми ръка той.
Не личеше да е уплашен, само притихнал.
- Пейдж - отвърнах. Само с първите имена беше по-безопасно. Прочистих пресъхналото си гърло. - От коя Кохорта си?
- IV-6.
- Аз съм от 1-4.
- Това е територията на Белия заклинател.
Кимнах утвърдително.
- Коя част от нея?
- Сохо - отвърнах. - Ако му кажех, че съм в Севън Дайълс, щеше да се сети, че съм от обкръжението на Джаксън.
- Завиждам ти. Ще ми се и аз да бях в центъра.
- Защо?
- Там синдикатът е силен. В моята секция рядко се случва нещо. - Говореше тихо, почти шепнешком. - За какво те арестуваха?
- Убих патрул в метрото. - Устата ме болеше при всяка дума. - А теб?
- Малко неразбирателство с един Жандарм. Накратко казано, той не е вече между нас.
- Но ти си провидец. - Повечето зрящи гледаха на провидците, които бяха клас гадатели, с известно презрение. Както всички гадатели, те общуваха с духовете посредством предмети - в техния случай най-често с огледала. Джаксън страшно мразеше гадателите („говнатели, миличка, викай им говнатели“). Впрочем авгурите също влизаха в това число.
Джулиан явно прочете тези мои мисли.
- Значи не смяташ, че провидците са способни на убийство?
- Не и чрез духове. Не могат да контролират достатъчно голяма свита.
- Права си. Просто го застрелях. Но това не им попречи да ме арестуват.
Настана кратко мълчание. От тавана върху косата ми капеше ледена вода и се стичаше надолу по носа ми. Повечето останали затворници стояха тихо. Едно момче се поклащаше монотонно напред-назад.
- Имаш странна аура - обади се пак Джулиан. - Не мога да разбера каква си. Бих казал оракул, но...
-Но?
- Отдавна не съм чувал за жена-оракул. А и не мисля, че си сибила.
- Аз съм акултомант.
- Какво ще рече това, бодеш хората с игли?
- Нещо подобно.
Навън се разнесе трясък, последван от ужасен вик. Всички млъкнаха.
- Това е берсерк - промълви уплашен мъжки глас. - Надявам се, че няма да го вкарат тук при нас.
- Няма такова нещо като берсерк - казах аз.
- Не си ли чела „За същината на неестествеността“?
- Чела съм я. Това е хипотетичен тип.
Той не изглеждаше убеден. При спомена за брошурата стомахът ми се сви. Кой знае в чии ръце се намираше сега -първото издание на най-престъпното съчинение в цитаделата, цялото покрито с бележки и контактна информация. Нямаше как да притежавам подобно нещо, без да съм близка с автора.
- Ще ни измъчват още - изпъшка контактьорката, прегърнала счупената си ръка. - Искат да разберат нещо. Иначе нямаше да ни изкарат току-така.
- Да ни изкарат откъде? - попитах.
- От Тауър, малоумнице. Къде мислиш, че съм прекарала последните две години?
- Две години? - Някъде от ъгъла се разнесе полуистеричен смях. - А какво ще кажеш за девет?