- А ти изглеждаш толкова апетитен.
Ирисите й промениха цвета си.
Лицето на Ник се сгърчи. Очите му се наляха с кръв, а вените на врата му изпъкнаха. - Почти толкова апетитен, колкото нея - продължи Алудра, приближавайки към нас. - Може пък да те задържа за себе си, оракуле.
Ник опря ръце на коленете си, мъчейки се да остане прав.
- Убих кръвния ви наследник - казах аз. - Не мисли, че няма да сторя същото и с теб. Защо просто не пропълзиш обратно в пъкъла, откъдето си дошла?
- Краз беше арогантно създание. Аз не съм като него. Знам кой от враговете ми си струва скъпоценното ми време.
- И аз съм един от тях?
- 0, да.
Застинах неподвижно. Зад нея имаше нещо - сянка. Гигантска, тромава сянка. Тя бе твърде заслепена от лакомията си, за да я види. Разпознах черната дупка в етера. Вонящото изчадие.
- И колко точно време струвам?
- О, само минутка. - Тя вдигна ръка. - Но и тя е предостатъчна, за да се умре.
После изражението и се смени. Изумление и потрес. Беше го усетила, но не се обърна навреме. Нещото я сграбчи още преди да е помръднала. Бели очи. Мъртви очи. Видях само откъслечни фрагменти - газените фенери угаснаха при появата му, - но и те бяха достатъчни, за да жигосат дълбоко паметта ми, да се впият в нейната тъкан, белязвайки деликатната повърхност на моята сънорама. Алудра нямаше никакъв шанс. Писъкът дори не успя да излезе от гърлото й.
- Да - казах. - Наистина е предостатъчна.
Ник стоеше като истукан, със стиснати челюсти и широко разтворени очи. Сграбчих го за ръката и побягнах.
Тичахме колкото ни държат краката. Емитите бяха в града. Точно както през Сезон на костите XVIII.
- Още колко ни остава? - викна той.
- Близо сме - отвърнах, без да пускам ръката му.
- Какво беше това? Какво е правил Сцион тук?
- Какво ли не.
Хванахме странична уличка, една от няколкото, водещи към призрачния град. Нечий силует се носеше олюлявайки се насреща ни. Ник и аз реагирахме едновременно. Той подложи крак и момчето полетя върху паважа, а аз притиснах с лакът адамовата му ябълка.
- Бързаш ли занякъде, Карл?
- Махнете се от мен! - Дрехите му бяха прогизнали от пот. - Те идват. Пуснали са ги в града.
- Кой идва?
- Зумерите. Зумерите! - Той ме блъсна в гърдите, почти ридаейки. - Не можа ли просто да стоиш мирна? Трябваше ли непременно да разрушиш всичко? Това място е всичко, което имам - няма да ми го отнемеш...
- Имаш целия свят. Да не би да си забравил за него?
- Целият свят? Там аз съм урод! Всички сме уроди, 40! Уроди, говорещи с мъртъвци. Затова се нуждаем от тях - посочи той с пръст по посока на центъра. - Нима не разбираш? Само тук е безопасно за нас. Те скоро ще започнат да ни нападат, да ни избиват...
-Кой?
- Незрящите. Щом узнаят истината. Щом разберат какво искат Рефаимите. Никога повече няма да се върна там. Не ти искам безценния свят, можеш да си го задържиш!
Пуснах гърлото му. Той се изправи запъхтяно и хукна отново. Ник гледаше недоумяващо подир него.
- Ще има доста да ми разказваш, когато се приберем у дома.
Карл се скри зад ъгъла.
До ливадата оставаше още около километър, но не очаквах да стигнем дотам без бой. Нашира все още бе някъде навън, а и вероятно не всички събирачи на кости бяха пили от отварата на Дъкет. Като се прикривахме в сенките на сградите, продължихме нататък през призрачния град.
В далечината отекна експлозия. Ник не спря. Прозорците на сградите зазвъняха. Не разбирах какво става. Дали хората не се опитваха да прекосят минното поле? Може би се чудеха защо се бави ракетата и обзети от паника, бяха побягнали през гората. Трябваше час по-скоро да им дам сигнал. Достигнахме края на безлюдната улица и свихме по пътеката към Порт Медоу. Видях оградите и табелата. Край нея се бе скупчила малка група, вероятно търсейки изхода от града.
И Лордът. Застанал сред тях. Изпоцапан, покрит със сажди, но жив. Той ме взе в обятията си.
- Къде, по дяволите се, дяна? - изтръгна се от гърдите ми.
- Извини ме. Трябваше да се отклоня за малко. - Погледът му се отмести към града. - Вие ли заложихте запалителната бомба под сцената?
- Не. - Отвърнах задъхано аз. - Освен ако...
- Какво?
-12. Онзи червеноризец, оракулът. Той спомена за някакъв алтернативен план.
- Хайде да караме по същество. - Ник изгледа първо Лорда, после мен. - Къде е входът за тунела? Когато пристигнахме, беше все още светло. - И действително, сега ливадата тънеше непрогледен в мрак.
- Не е далеч - каза Лордът.
- Добре. - Ник погледна фосфоресциращия циферблат на часовника си и избърса устни с трепереща ръка. - Заклинате-лят тук ли е?
- Можеш да използваш истинското му име, Ник. - Усетих как по шията ми се стича струйка пот. - Той знае.