- Господин Хол и трима от вашите спътници са вече на ливадата и ви очакват - отвърна Лордът. Очите му оставаха приковани към града. - Пейдж, мисля, че вече е време да изстреляш сигналната ракета.
Ник отиде до портата, където Джаксън изглеждаше зает да изучава етерната ограда. Аз останах при Лорда.
- Съжалявам за Лис - каза той.
- Аз също.
- Ще се погрижа Гомейса никога да не забрави смъртта й.
- Не го ли уби?
- Експлозията ни попречи. Той бе много по-силен от нас, току-що се беше нахранил. Все пак успяхме да го отслабим, нищо чудно пожарът в Кметството да е довършил останалото.
Дори и сега ръцете му бяха скрити в ръкавици. Нещо ме бодна отвътре, може би обида. Дали не бях прибързала, смятайки, че се е променил? Лордът ме погледна. Златната нишка завибрира, съвсем леко. Не знаех какво се опитваше да ми предаде, но изведнъж се почувствах по-концентрирана и решителна. Стиснах дръжката на сигналния пистолет. Той отстъпи крачка назад. Прицелих се високо над ливадата, дръпнах ударника и отвърнах лице встрани.
Ракетата увисна над ливадата и засия ярко като звезда. Червената й светлина заигра в нозете ни и в очите на Лорда. Наблюдавах я, докато бавно угасна.
На мястото й останаха да блещукат звездите. Може би за последен път виждах такива звезди - над град без електричество, без смог. Или може би един ден целият свят щеше да изглежда така. Свят под десницата на Нашира. Един голям, тъмен затвор.
Лордът постави ръка върху рамото ми.
- Трябва да вървим.
Отправих се заедно с него към портата. Насъбралите се хора - общо осмина- преминаха заедно с нас. Щом се озовахме от другата й страна, на ливадата, той я остави широко отворена и извади още един флакон. Имаше у себе си повече флакони от някой знахар.
Този съдържаше ситни бели кристали. Сол. Лордът изсипа тънка линийка от нея напряко на входа. Канех се да го питам за Емитите, когато Джаксън изведнъж ме сграбчи за яката и ме притисна с гръб към един от стълбовете на оградата. Усетих напрежението й толкова близо, че косата ми взе да припуква.
- Идиотка - кресна в лицето ми той. - Току-що им показа точно къде се намираме.
- Именно това е целта - отвърнах. - Няма да оставя тези хора да умират тук, Джаксън. Те са зрящи.
Мускулите на лицето му се сгърчиха от ярост. Това бе онзи Джаксън, от когото се боях - мъжът, притежаващ живота ми.
- Съгласих се да дойда тук, за да спася своята сънебродница - процеди през зъби той. - А не някаква сбирщина от гадатели и авгури.
- Това не е мой проблем.
- Твой е, и още как. Ако направиш още нещо, с което да застрашиш начинанието - начинанието да спасим теб, неблагодарно келешче, - ще направя така, че никога повече да не видиш бял ден. Ще те пратя в копторите на „Джейкъбс
Айлънд“43, при крънкачите, гадаещи на смрадливи вътрешности, и другите несретници, захвърлени там от живота. Ще видиш как ще се отнасят там към теб. - Студените му пръсти стискаха гърлото ми. - Пет пари не давам за онези хора. Те за заменими, ние - не. Може и да си си извоювала известна независимост, о, прекрасна моя, но ще правиш точно каквото ти се казва. И нещата ще тръгнат по старому.
Думите му сякаш смъкнаха пластове от сънорамата ми. Върнах се във времето, когато бях шестнайсетгодишна, бояща се от околния свят, бояща се от онова, което бе в мен. Много вода бе изтекла оттогава. Сега бях друга.
- Не - отвърнах. - Аз напускам.
Изражението му се промени.
- Не можеш просто да напуснеш Седемте печата - каза.
- Току-що го направих.
- Животът ти ми принадлежи. Сключихме сделка. Ти подписа договор.
- Не ме е грижа какво ще кажат другите босове. Ако съм твоя собственост, Джаксън, то тогава работата ми при теб е най-обикновено робство. - Отскубнах се насила от хватката му. - Стига ми толкова за един живот.
Думите изскочиха сами от устата ми, но мозъкът ми сякаш отказваше да ги осъзнае.
- Ако аз не мога да те имам, никой няма да те има - изрече бавно Джаксън. - Няма да отстъпя своята сънебродница.
Говореше сериозно. След случилото се на Трафалгар Скуеър бях наясно с кръвожадността му. Самата му аура я издаваше. Щеше да ме убие, ако зарежех службата при него.
- Пейдж, какво става? - попита Ник, забелязал случващото се.
- Напускам - казах аз. И още веднъж: - Напускам. - Трябваше сама да си го втълпя в главата. - Когато се върнем в Лондон, няма да дойда в 1-4.
Ник изгледа Джаксън.
- Нека поговорим за това по-късно. Сега нямаме време. Остава ни четвърт час.
Напомнянето ме сепна.
- Бързо - казах. - Трябва да качим всички на влака.
Надин се появи, плувнала в пот.