- Къде беше входът? - попита тя. - Някъде тук слязохме.
- Ще го намерим. - Погледнах зад гърба й, но видях само Зийк. - Дани не е ли с вас?
- Не отговаря на радиостанцията. Не знам къде се изгуби.
- Тя работи за Сцион - обади се Ник. - Може да се промъкне „заедно с делегацията, макар да не е идеалният вариант.
- А Елайза?
- Остана в Севън Дайълс. Трябваше поне един да пази квартирата.
- Добре, нека засега всички останем приятели - доближи ни Джаксън, оправяйки дрехите си. - По-късно ще обсъдим различията си, на спокойствие. Хайде, да хващаме влака.
- Няма ли да изчакаме Дани? - попита неспокойно Зийк.
- Мило момче, това момиче е способно да мине през огън и вода. Ще се оправи и сама.
И Джаксън мина небрежно покрай мен, палейки пура. Как можеше да пуши в подобен момент? Сигурна бях, че просто си придава вид. Положително не искаше да ме губи. Не бях сигурна, че и аз искам да го губя. Защо му бях наговорила всички тези неща? Той не беше оракул, нито гадател, но думите му прозвучаха пророчески. Ами ако наистина изпаднех дотам, че да се наложи да крънкам в някой вертеп на зрящи като „Джейкъбс Айлънд“? Имаше и много по-лоши места, където да свърши човек, от службата при Джаксън в безопасния район 1-4.
Прииска ми се да се извиня. Длъжна бях да се извиня. Джаксън бе моят бос, а аз — негово протеже. Но гордостта ме възпря.
Изстрелях още една ракета. Последната. Последен шанс за последните оцелели. После се затичах, настигайки групата. Лордът идваше подир мен.
Ракетата освети пътя ни. Още неколцина души, добрали се до портата, навлязоха на ливадата. Някои сами, други по двойки, повечето зрящи. Майкъл също се появи и ме улови за ръката. Имаше дълбока рана на лицето, стигаща от веждата чак до челюстта, но поне можеше да ходи. Носеше със себе си раницата ми.
- Благодаря ти, Майкъл, но наистина нямаше нужда... -Той поклати глава. Гърдите му се повдигаха тежко. Метнах раницата на гърба си. - Идва ли още някой?
Той направи три бързи знака.
- Емисарите - преведе Лордът. - Идват заедно с охраната си.
- Колко време ни остава?
Майкъл вдигна два пръста.
- Две минути. Трябва да си спечелим достатъчно преднина.
Това беше истински кошмар. Хвърлих поглед зад себе си.
- Не могат ли просто да ни оставят да си вървим?
- Заповедите са никой свидетел на събитието да не се измъква оттук. Вероятно ще се стигне до битка.
- Щом я искат, ще я имат - смръщих вежди аз.
В този момент забелязах мъж, проснат върху тревата край пътеката. Гърдите му едвам се повдигаха. Имах половин минута да го изправя на крака, инак щеше да се наложи да го оставим тук.
- Ти върви - казах на Лорда. - Аз ще дойда след малко. Нали можеш да отвориш тунела?
- Не и без теб. - Той погледна надолу към мъжа. Не знаех какви мисли минават през главата му. - Побързай, Пейдж.
И той продължи заедно с Майкъл. Коленичих до падналия. Той лежеше по гръб, със затворени очи и скръстени върху гърдите ръце. Щеше да прилича на надгробна скулптура, ако не беше сционската му униформа - черен костюм и червена вратовръзка, целите пропити с кръв. Когато проверих пулса му, едното му око се отвори. С неочаквана енергичност отрупаната му с пръстени ръка сграбчи моята.
- Ти си момичето.
Останах неподвижно.
- Кой сте вие?
- Виж... портфейла.
Бръкнах в джоба на сакото му и извадих оттам кожения
портфейл. Вътре имаше документи. Той беше от Архонтството.
- Работите за Уийвър - казах тихо. - Гадни копелета такива. Всичко това е ваше дело. Той ли ви изпрати? Да ме гледате как умирам? Да се порадвате на пъкъла, в който ни е захвърлил?
Този явно беше дребна риба, никога не бях чувала името му.
- Т-те ще унищожат... всичко. - Върху устните му заблестя кръв.
-Кой?
- С-създанията. - Той си пое с мъка дъх, от гърлото му се разнесе хъхрене. - Намери... намери Ракъм. Намери го.
И с тези думи издъхна. Държах портфейла му в ръце, потръпвайки от внезапен студ.
- Пейдж? - Ник се бе върнал за мен.
- Вече нищо не разбирам - поклатих изтощено глава.
- Нито пък аз. Някой явно си играе с нас, sòtnos, просто още не знаем каква е играта. Хайде, да вървим.
С негова помощ се изправих на крака. В същия момент чух далечен изстрел. Косата ми се изправи. Емисарите. Трябва да бяха стигнали до портата в оградата. Едновременно с това етерът излъчи странен сигнал. Четири жълтооки фигури приближаваха към нас.
- Рефаими - казах трескаво. - Бягай, Ник, бягай!
Нямаше нужда да го убеждавам. Понесохме се бързо по скованата от студ земя, но Рефаимите бяха по петите ни, вече ни настигаха. Извадих ножа от раницата и се обърнах, възнамерявайки да продам скъпо кожата си, но ръката ми бе спряна от Теребел Шератан.