- Теребел - възкликнах запъхтяно. - Какво искаш?
Тя се наведе над мен. С нея бяха Плейона, Алсафи и една по-млада Рефаимка, която не познавах. Отзад, с разкъсани и окървавени дрехи, се поклащаше Дани. Камък падна от сърцето ми, щом я видях.
-Доведохме приятелката ти - рече Теребел. В очите й почти нямаше светлина. - Нямаше да изкара дълго тук.
Без да ни обръща внимание, Дани мина покрай нас и се насочи към разпокъсаната групичка бегълци. Изглеждаше като самата смърт.
- Какво ви трябва в замяна? - попитах предпазливо. - Не вярвам да сте дошли заради влака.
- Ако искахме да се качим на влака, ти не би ни попречила. Всички ние сме спасявали човешки животи. Сега доведохме твоята приятелка и забавихме Жандармите от НОБ. Задължена си ни.
Алсафи също се бе вторачил в мен.
- За твой късмет, броднице, не сме тръгнали за цитаделата. Дошли сме за Арктур.
- Той ще дойде, когато е готов. - Лордът все още ми бе нужен.
- Тогава му предай съобщение. Нека дойде на сечището, щом вие отпътувате. Ще го очакваме там.
И също така бързо, както бяха дошли, те се отдалечиха по посока на оградата. Стопиха се в тъмнината като прах в сенките, бягайки от неизбежното възмездие на Саргас. Аз се обърнах и поех към площадката за тренировки, където горяха два газови фенера.
Идването дотук беше лесната част. Сега трябваше да вкарам тези хора в тунела и да ги кача на влака.
Бегълците стояха скупчени край бетонната настилка. Но това не беше правилната площадка - имаше правоъгълна форма. Ник преглеждаше лицето на Дани. Над окото й зееше дълбока резка, но тя се държеше мъжки. Малко по-встрани, Джаксън обгръщаше града с хладен поглед. От Джулиан нямаше и следа. Погълнат от огъня, също като Фин. Надявах се поне да е станало бързо.
- Трябва да вървим - казах. - Чакахме достатъчно.
- Няма смисъл. - Едно незрящо момче заскуба отчаяно косата си. - НОБ идват.
- Ние ще ги изпреварим.
Няколко чифта очи се стрелнаха към мен. Извадих фенерче от раницата си и го включих.
- Следвайте ме - казах. - Движете се възможно най-бързо. Опитайте да носите ранените. Трябва да стигнем до друга овална площадка. Не ни остава много време.
- Ти си съюзник с Рефаимите - обади се нечий злостен глас. - Не тръгвам никъде с теб.
Обърнах се към говорещия и му посочих града.
- Там ли предпочиташ да се върнеш?
Той премълча. Подминах го, игнорирайки пробождането в хълбока си, и се впуснах в болезнен бяг.
След като подминахме езерцето, вече се ориентирах по-лесно. Лордът стоеше на същото място, където се бяхме упражнявали месеци по-рано.
- Входът е тук - посочи той сивкавия бетон. - На Нашира й допадна идеята влакът де е под мястото за тренировки.
- Мислиш ли, че е мъртва?
- Би било твърде хубаво, за да е истина.
Помъчих се да не мисля за нея тъкмо в този момент.
- Те те очакват - казах. - На сечището са.
- Нямам намерение да ходя при тях засега.
Поне една добра новина. Озърнах се наоколо.
- Не виждам никаква охрана. Не вярвам вътре да се влиза току-така.
- Да, не са чак толкова глупави. - Той разчисти слоя от мъх и под него се показа сребърен катинар. По средата му се забелязваше тънка ивица от бяла светлина, сякаш отвътре гореше крушка.
- Този катинар съдържа етерна батерия. В нея е затворен полтъргайст. Заедно с емисарите идва рефаимски страж, който ще го отключи преди активирането на влака. Но ако ти успееш
да го убедиш да излезе от там, ключалката ще остане без енергия и ще се отвори сама.
Усетих жегване в белезите на ръката си.
- Той не може да те нарани в духовната ти форма, Пейдж. Ти си най-способна от всички ни да се справиш с него.
- Джаксън е заклинател.
- В случая заклинанията не помагат. Полтъргайстът трябва да бъде убеден или заставен да напусне физическия предмет, в който се намира, иначе твоят приятел не може да направи нищо с него.
- Какво точно очакваш от мен?
- Ти можеш да пътуваш в етера. Да говориш с полтъргайста, без да докосваш катинара, за разлика от нас.
- Няма такова нещо като „нас“, Рефаиме - обади се един авгур, малко по-възрастен от мен. - Отдръпни се настрани.
Лордът се подчини, без да спори, но не снемаше очи от младежа. Той държеше в ръце тежко парче тръба - импровизирано оръжие, взето от града.
- Какво си намислил? - попитах.
- Етерни батерии, дрън-дрън - скръцна със зъби той. -Сам ще се справя. Искам да се махна от тук.
И като замахна с тръбата, я стовари върху катинара.
Сякаш ударна вълна разтърси етера. Авгурът отскочи пет или шест метра назад, пищейки:
- Не, недей, моля те. Не искам да умирам. Моля те! Аз... не искам да бъда роб! Не! - После изви гръб, потрепери и застина.