Не за първи път чувах подобни думи.
- Промених си решението - казах. Лордът извърна глава към мен. - Мога да се справя с полтъргайста.
Той кимна. Вероятно също бе разбрал.
- Ето ги, идват! - викна някой.
По обляната в лунна светлина ливада се задаваше въоръженият с щитове и палки отряд на НОБ, обградил групата емисари. Сред тях беше Биргита Тядер, както и Катал Бел. Тя ни забеляза първа и нададе яростен вик. Ник вдигна пистолета и се прицели в главата й. Нямаше смисъл да се ползват духове срещу незрящи. Аз огледах спътниците си. За пръв път откак бяхме дошли тук, те изглеждаха, сякаш имат нужда от окуражаване. От глас, който да им каже, че имат сили да се справят. Че струват нещо.
Този глас щеше да е моят.
- Виждате ли онези Жандарми там? - посочих с ръка. - Те ще дойдат и ще се опитат да ни спрат. Ще ни убият, защото дори и сега не ни искат в своята столица. Не искат да споделим онова, което сме видели. Искат ни мъртви - тук и сега. - Гърлото ми прегракна, но аз продължих. Трябваше да продължа. - Аз ще отворя този люк и всички ние ще напуснем града навреме. Обещавам ви, че до изгрев слънце ще бъдем в Лондон. И няма да има сутрешна камбана, която да ни призовава по килиите! -Разнесоха се мърморения на одобрение, на гняв. Майкъл изръкопляска. - Но искам от вас да браните ливадата. Да направите последно усилие, преди да се махнем от това място завинаги. Дайте ми две минути и аз ще ви дам свободата.
Те не отвърнаха нищо. Нямаше бойни викове или овации. Но всички в унисон стиснаха самоделните си оръжия, призоваха всеки дух, който витаеше наблизо, и се надигнаха срещу НОБ. Надин и Зийк също ги последваха, право в лицето на врага. Духовете на ливадата се стекоха към каузата им, полетяха в битката по-бързо и от куршуми. Само Джаксън остана неподвижен, гледайки ме преценяващо.
- Отлична реч - отбеляза. - Като за аматьор.
Това бе комплимент. Не искрена възхита, а просто похвала от боса на бандата към неговото протеже.
Имах две минути. Бях дала обещание.
- Дани - казах, - ще ми трябва маската.
Тя бръкна в джоба на палтото си. Челото й лъщеше от пот.
- Ето - подхвърли я към мен. - Гледай да се справиш, кислородът почти свършва.
Легнах на тревата, така че да се намирам максимално близо до катинара. Ник изгледа Лорда.
- Не знам кой си, но се надявам, че знаеш какво правиш. Тя не е играчка.
- Не мога да допусна всички тези хора да се упътят през Ничията земя - посочи Лордът към дърветата. - Освен ако не се сещате за друга алтернатива, доктор Нигорд, това е единственият начин.
Прикрепих портативния дихател към лицето си. Той прилепна и индикаторът светна, показвайки притока на кислород.
- Няма да стигне за дълго - отбеляза Дани. - Ще те разтърся за рамото, щом дойде време да се връщаш.
Аз кимнах.
- Лорде - попитах, - какво беше средното име на Себ?
- Албърт.
Затворих очи.
- Засичам две минути - каза Ник и това бе последното, което чух, поне от света на живите.
Намерих тясната, затворена клетка в етера. Тя ме погълна подобно на всяка друга сънорама, така както една капка вода поглъща друга. И щом се огледах, съзрях изгубеното момче.
Не приближих към него, просто останах на мястото си. Но той беше там: Себастиан Албърт Пиърс, момчето, което не бях успяла да спася. Блъскаше се в стените, тресеше железните пръти на килията си. Отвъд тях се простираше безкрайната чернота на етера. Лицето му бе кърваво, разкривено от ярост, а косата изпоцапана със сажди.
При последния си сблъсък с полтъргайст се намирах в телесна форма, но дори и сега Себ можеше да нарани духа ми. Трябваше да го обуздая.
- Себ - казах колкото се може по-тихо.
Той се обърна да види натрапника. И тозчас се нахвърли върху мен. Аз го улових за китките.
- Себ, аз съм!
- Ти не ми помогна. - Гласът му излизаше с бясно ръмжене. - Не ме спаси и сега съм мъртъв. Мъртъв съм, Пейдж! И не мога - той нанесе ритник по стената - да изляза - още един ритник - от тази стая!
Слабото му тяло се тресеше в обятията ми. Костите и ребрата изпъкваха под кожата му, както и приживе. Потиснах страха си и улових мръсното му лице в дланите си. Гледката на строшения му врат ме накара да потръпна.
Трябваше да направя това. Трябваше да потуша гнева на духа, в който се бе превърнал, инак той щеше да пребивава в това състояние завинаги. Това не беше истинският Себ. Това бяха неговото огорчение, болка и омраза.
- Себ, чуй ме. Страшно много съжалявам. Ти не заслужаваше това. - Очите му бяха черни. - Но аз мога да ти помогна. Искаш ли да видиш майка си отново?
- Майка ми ме мрази.