- Не, Себ, почакай. Аз не те освободих и... те моля да ми простиш. - Гласът ми бе на път да ми изневери. - Но сега имаме шанса да се освободим един друг. Ако ти напуснеш тази стая, аз ще мога да напусна града.
- Никой няма да си тръгва. Така нареди тя. - Той ме сграбчи за ръката и заклати глава толкова бързо, че образът му се размъти. - Нито дори ти. Нито дори аз.
- Мога да те накарам да си тръгнеш.
- Не искам да си тръгвам. Защо да го правя? Тя ме уби. Полагаше ми се повече живот!
- Така е. Полагаше ти се. Но наистина ли искаш да останеш в тази клетка завинаги?
Себ започна да трепери отново.
- Завинаги?
- Да, завинаги. Не вярвам да го желаеш.
Вратът му се изправи.
- Пейдж - прошепна той. - Ако си тръгна, ще мога ли да се върна пак? Има ли път назад?
Сега аз самата потръпнах. Защо тогава нямаше някакъв начин да я спра, да го спася? Бавно, внимателно, положих ръце върху раменете му.
- Засега не мога да те изпратя чак до последната светлина. Знаеш, онази бялата, която казват, че хората виждат накрая. Не съм способна на това. Но мога да те изпратя достатъчно надалеч, към външните предели на мрака, където никой няма отново да те плени. И тогава, ако наистина искаш, можеш да се върнеш.
- Ако искам.
-Да.
Себ остана за кратко в обятията ми. Нямаше пулс, но знаех, че трябва да се бори. Сребърната ми нишка завибрира.
- Пази се от нея - промълви той в ухото ми. - От Нашира. Те искат единствено да ни изцедят докрай. А освен това има тайна.
- Каква тайна?
- Не бива да ти казвам. Съжалявам. - Той ме погледна. -За мен вече е късно, но не и за теб. Все можеш да спреш това. Аз ще ти помогна. Всички ще ти помогнем.
Той обви ръце около врата ми. Допирът ми се стори така реален, сякаш беше още жив. По този начин го запомних. Зашепнах тренодията:
- Себастиан Албърт Пиърс, оттегли се в етера. Всичко тук е уредено. Всички дългове са платени. Вече няма нужда да оставаш между живите. - Затворих очи. - Сбогом.
Той се усмихна.
И после изчезна.
Етерът, затворен в тясното пространство, започна да се срива. Сребърната нишка завибрира отново, този път по-настоятелно. Засилих се, направих скок и сънорамата ми ме притегли обратно в себе си.
- Пейдж. Пейдж.
Очите ме заболяха от ярката светлина.
- Тя е добре - каза Ник. - Викай хората, Надин, да се омитаме от тук.
- Лорде - промълвих.
Една облечена в ръкавица ръка стисна моята и аз разбрах, че той е до мен. Чувах звуци от изстрели. И туптенето на неговото сърце.
Той повдигна тежкия капак на люка, под който се разкри тясно стълбище. Празният катинар издрънча встрани. После ме метна на рамо и ме понесе. Останалите заслизаха подир нас, все още стреляйки по НОБ. Тядер се наведе и вдигна пистолета на един мъртъв Жандарм. Куршумът й улучи Сирил във врата и го повали на място. За последен път мярнах града - светлината в небето, маяка в тъмнината. Съзнанието ми се връщаше на болезнени тласъци. Единственото, върху което можех да се съсредоточа, бе топлата, силна опора под мен.
В тунела цареше студ. Усетих застоялия, мухлясал въздух на рядко използвано помещение. Виковете отгоре се сливаха в безсмислена какофония, като далечен лай на кучета. Впих здраво пръсти в рамото на Лорда. Трябваше да взема нещо -адреналин, амарант, каквото и да е.
Проходът бе сравнително тесен, колкото тунел на метрото, но на перона имаше достатъчно място, за да се съберат стотина души. В далечния му край, една върху друга, бяха струпани носилки. От тях се носеше мирис на дезинфектант. Вероятно ги ползваха да пренасят упоените с флукс зрящи от тук до Центъра за задържане, или поне до първите улици. Но бях сигурна, че долавям и някакъв звук в тъмнината - жужене на електричество.
Лордът насочи фенера си към влака. Миг по-късно всичко се обля в светлина. Присвих очи.
Токът бе дошъл.
Мотрисата беше от градски тип, предназначена за малък брой пътници. С бели вагони, обозначени с правителствени символи и надпис, гласящ: СЦИОНСКА АВТОМАТИЗИРАНА ТРАНСПОРТНА СИСТЕМА. Докато ги гледах, вратите им се разтвориха и лампите отвътре светнаха.
-Добре дошли, уважаеми пътници - произнесе гласът на Скарлет Бърниш. - Влакът потегля след три минути. Крайна спирка - Сционска цитадела Лондон.
С възгласи на облекчение оцелелите започнаха да се качват, зарязвайки импровизираните си оръжия на перона. Лордът стоеше неподвижно.
- Те ще ни разкрият - рекох отпаднало. - Ще ни чакат на гарата и ще видят, че влакът вози не когото трябва.
- И ти ще се изправиш срещу тях. Както се изправяш срещу всичко останало.
Той ме постави на земята, но не ме пусна, а обхвана с ръце талията ми.