- Благодаря за всичко - казах, поглеждайки нагоре към него.
- Не е нужно да ми благодариш за свободата си. Тя е твое право.
- Както и твое.
- Ти ми даде моята свобода, Пейдж. Бяха ми нужни двайсет години, за да събера куража да си я върна. Дължа това само и единствено на теб.
Отговорът заседна в гърлото ми. Още няколко души се качиха във влака, сред които Нел и Чарлз.
- Трябва да тръгваме - казах.
Лордът не отвърна нищо. Не бях сигурна какво се е случило през последните шест месеца, дали е реално, или не, но сърцето ми бе пълно, изпитвах топлина и не се боях. Не и сега. Не и от него.
Дочу се далечен грохот. Още една мина. Още една безсмислена смърт. Зийк, Надин и Джаксън се появиха в тунела, подкрепяйки олюляващата се Дани.
- Пейдж, идваш ли? - викна Зийк.
- Ей сега. Вие се качвайте.
Джаксън се обърна към мен от стъпалата на вагона.
— Ще си поговорим с теб, моя сънеброднице. Само да се приберем.
Той натисна бутона от вътрешната страна и вратата с плъзгане се затвори.
В следващия вагон се качваха незрящ и гадател. Единият беше с окървавена риза.
— Една минута до потеглянето. Моля, заемете местата си.
Лордът ме притисна към себе си.
— Странно - каза. - Не очаквах да бъде толкова трудно.
Погледнах очите му. Бяха замъглени.
„ - Значи няма да дойдеш с нас?
-Не.
Осъзнаването дойде бавно, като облак, закриващ луната. Дадох си сметка, че всъщност никога не бях разчитала да дойде - само през последните няколко часа се бях надявала на това. Когато вече бе твърде късно. И ето че сега той си тръгваше. Или по-скоро оставаше. От този момент нататък бях сама. И в тази самота бях свободна.
Той доближи лице до моето. В гърдите ми се надигна сладка болка и не знаех какво да правя. Отвърнах погледа си и го сведох надолу, към сплетените ни ръце - неговите големи, защитени от ръкавиците, скриващи изранената кожа отдолу, а моите бледи, с жилки от синкави вени по тях. Ноктите ми още имаха люляков оттенък.
- Ела с нас - казах. Гърлото ми дращеше, устните ми пареха. - Ела... с мен. В Лондон.
Той ме бе целунал. Беше ме пожелал. Може би още ме желаеше.
Но случилото се помежду ни беше невъзможно. И по изражението му разбрах, че само желанието не е достатъчно.
- Не мога да отида в цитаделата. - Той прокара палец по устните ми. - Но ти можеш. Можеш да се върнеш към своя живот, Пейдж. Исках само да ти дам този шанс.
- Но аз искам и още нещо.
- Какво?
- Не знам. Просто да бъдеш с мен.
Никога не бях изричала тези думи на глас. Сега, когато вече вкусвах свободата, исках да я споделя с него.
Но той не можеше да промени живота си заради мен. Нито аз да жертвам своя, за да бъда с него.
- Сега трябва да издиря Нашира в сенките - каза той, притискайки чело към моето. - Успея ли да я прокудя оттук, останалите вероятно също ще си тръгнат. Ще се откажат. - Очите му се взираха в мен, отпечатвайки всяка дума в съзнанието ми. - Ако не се върна повече, ако никога не ме видиш отново -това ще означава, че всичко е наред. Че съм я довършил. Но появя ли се пак, значи съм се провалил. И все още има опасност. Тогава сам ще те намеря.
Щях да запомня това обещание.
- Сега вярваш ли ми? - попита той.
- А трябва ли?
- Не бих могъл да ти кажа. Това е доверието, Пейдж. Сам решаваш дали да го дадеш.
- Тогава ти вярвам.
Сякаш от километри разстояние се чу думкане. Юмруци по метал, приглушени викове. Ник се зададе тичешком откъм входа, придружен от още неколцина оцелели, които се натовариха на влака миг преди вратите да се затворят.
- Качвай се, Пейдж! - викна той.
Край. Обратното броене бе приключило. Лордът се отдръпна от мен, с горящи от съжаление очи.
- Бягай - каза. - Бягай, малка броднице.
Влакът вече се движеше. Ник се подаде от задната врата на последния вагон, протягайки ръка.
-ПЕЙДЖ!
Излязох от вцепенението си. Сърцето ми подскочи и реалността ме удари като стоманена стена. Обърнах се и хукнах по перона. Влакът бързо набираше скорост. Сграбчих ръката на Ник, преметнах се през перилата и се озовах до него. Бях успяла. Бях спасена. От релсите прехвръкнаха искри и металната платформа се разклати под краката ми.
Не затворих очи. Лордът бе изчезнал в мрака, като угасена от вятъра свещ.
Никога повече нямаше да го видя.
Но докато гледах как стените на тунела се носят пред очите ми, бях сигурна в едно - че съм му вярвала.
Сега можех да вярвам единствено на себе си.
Речник
Езикът, използван от зрящите в „Сезонът на костите“, съдържа думи и изрази с някои характерни особености в значението или употребата. Онези от тях, присъщи на Семейството - тоест на хората, обитаващи Шеол I, - са обозначени със звездичка*.