Девет години. Откьде-накъде? Доколкото знаех, на задържаните се даваха две възможности: да се присъединят към НОБ, или да бъдат екзекутирани. Нямаше нужда да се „складират“ зрящи.
- Защо толкова дълго? - попитах.
Отговор не дойде. След малко Джулиан се обади.
- Има ли някой друг, който да се чуди защо още не сме мъртви?
- Убиха всички останали - прозвуча гласът на контактьорката. - Тук съм от месеци. Зрящите от моето крило до един отидоха на бесилката... Явно са ни подбрали заради нещо.
- СциСОНИ - прошепна някой. - Ще ни използват за опитни зайчета. Докторите ще си правят експерименти с нас.
- Тук не е СциСОНИ - казах аз.
Настана продължителна тишина, прекъсвана само от не-преставащите хълцания на хиромантката. Накрая Карл се обърна към контактьорката.
- Казваш, че сме подбрани заради нещо. Какво може да е то?
- Знам ли. Нашите способности.
- Но как ще ги използват? - попитах.
- Теб пък какво те касае - сряза ме тя. - Ти дори нямаш способности. На кого са му притрябвали негодни зрящи.
Едва устоях на изкушението да й счупя и другата ръка.
- Какво стори тя с тасеографа? - изхлипа хиромантката. -Видяхте ли очите му... а тя дори не се помръдна!
- Е, поне не ни убиват - рече Карл, все едно се чудеше защо всички останали са толкова притеснени. Гласът му вече не беше толкова дрезгав. - Лично аз бих предпочел каквото и да е пред въжето.
- Каква е гаранцията, че пак няма да свършим там? - попитах.
Той се умълча.
Друго момче, толкова бледо, сякаш флуксът бе изцедил всичката кръв от вените му, взе да диша шумно и учестено. Носът му бе обсипан с лунички. Не го бях забелязала по-рано, но нямаше и следа от аура.
- Какво е това място? - Думите излизаха с пелтечене от устата му. - Кои сте вие, хора?
Джулиан го изгледа.
- Ти си незрящ. Защо са те прибрали?
- Как така незрящ?
- Сигурно някаква грешка - махна отегчено оракулът. -Все едно, ще го убият. Лош късмет, хлапе.
Момчето изглеждаше сякаш всеки миг ще припадне. Скочи на крака и заблъска по вратата.
- Аз не трябва да съм тук! Искам да си ида у дома! Не съм дегенерат, не съм! - Още малко и щеше да се разплаче. -Съжалявам, съжалявам за кълбото!
- Престани! - запуших устата му с ръка. - Да не искаш онази да дойде и за теб?
Неколцина от другите също го смъмриха. Той целият трепереше. Беше петнайсетина годишен, но хилав. Неволно си спомних за едно друго време, време, когато аз също бях уплашена и сама.
- Как си казваш? — опитах се да звуча утешително.
- С-себ. Себ Пиърс. - Той скръсти ръце, сякаш искаше да се смали. - Вие всички ли сте... дегенерати?
- Да, и ще направим дегенератски неща с вътрешните ти органи, ако не си затвориш плювалника - процеди презрително някой. Себ примигна.
- Не бой се - казах му. - Аз съм Пейдж. А това е Джулиан.
Джулиан само кимна. Явно грижите за незрящия се падаха единствено на мен.
- Къде живееш, Себ?
- В III Кохорта.
- Виж ти - вметна Джулиан. - В пръстена.
Себ сведе очи. Зъбите му тракаха. Без съмнение, смяташе, че ще го накълцаме на парчета и ще се окъпем в кръвта му в окултна оргия. „Пръстенът“ бе популярното име на III Кохорта - навремето там бях ходила на училище.
- Хайде - подканих го. - Разкажи ни какво се случи.
Той огледа останалите. Не можех да го виня за страха му. Още от детската градина му бяха набивали в главата, че ясновидците са източникът на всички световни злини, а ето че сега се бе озовал в една килия с тях.
- Един съученик сложи контрабанден предмет в раницата ми... - Сигурно ставаше дума за кристално кълбо, най-разпространения артикул на черния пазар. - А после директорът ме видя в класната стая, докато се опитвах да му го върна. Помисли, че съм го взел от някой от онези типове на улицата, и повика охраната да ме провери.
Да, определено сционско хлапе. Щом училището му имаше собствена охрана, вероятно произхождаше от доста богато семейство.
- Отне ми часове, докато им обясня, че са ми скроили номер. - Той преглътна. - Накрая, като си тръгвах за вкъщи, видях на ъгъла двама мъже с червени ризи. Опитах се да мина покрай тях, но те ме спряха. Носеха маски. Уплаших се и побягнах. Тогава чух изстрел и трябва да съм припаднал. А после ми стана много лошо.
Зачудих се какъв ли е ефектът на флукса върху незрящите. Физическите симптоми навярно настъпваха и при тях - жаждата, повръщането, ирационалният страх - но не и фантасмагорията.
- Това е ужасно - казах. - Сигурна съм, че е станала грешка. - И наистина смятах така. Нямаше причина едно незрящо момче от добро семейство да се намира тук.
Себ ме погледна обнадеждено.