Разбира се, всяко ясновидство беше забранено, но да го използваш за печалба си бе направо грях. За това имаше специален термин: престъпен спиритизъм. Комуникация с духовния свят, особено с цел финансова изгода. Основата, върху която се градеше синдикатът. Ясновидството срещу пари в брой се ширеше и сред онези, които не съумяваха да се включат в банда. Ние го наричахме крънкане. Сцион го наричаше измяна. Официалният метод за умъртвяване при подобни престъпления бе задушаване с азот, рекламирано под търговското име „НитроМилост“. Все още помня заглавията: ПОСЛЕДНОТО ЧУДО НА СЦИОН: БЕЗБОЛЕЗНЕНА ЕКЗЕКУЦИЯ. Казваха, че било като да вземеш хапче и да се унесеш в сън. Но все още имаше публични обесвания, както и някое и друго изтезание за държавна измяна.
Аз извършвах държавна измяна с всяка глътка въздух.
Но да се върнем към онзи ден. Джаксън ме беше сложил на системите и ме бе изпратил на разузнаване из квартала. Съсредоточих се върху едно местно съзнание, което често посещаваше 4-та Секция. И по-рано бях пробвала с всички сили да зърна спомените му, но нещо всеки път ме спираше. Не бях срещала по-рано подобна сънорама. Дори Джаксън бе озадачен. Съдейки по пластовете на защитните й механизми, нейният собственик трябваше да е на няколко хиляди години, но това бе невъзможно. Имаше друга причина.
Джаксън започваше да става подозрителен. По правило всеки нов ясновидец в квартала трябваше да се яви пред него в рамките на четирийсет и осем часа. Първото му предположение беше, че е замесена конкурентна организация, но местните нямаха достатъчно опит, за да блокират разузнаването ми. Те дори не знаеха, че го върша. Не беше Дидиън Уейт, шефът на втората по големина банда в квартала, не бяха и изгладнелите крънкачи, навъртащи се наоколо. Това беше нещо различно.
Стотици съзнания минаваха покрай мен като сребристи проблясъци в мрака. Движеха се по улиците бързо, като своите собственици. He познавах тези хора, не виждах лицата им, а само крайчеца на техните сънорами.
Вече не се намирах в Севън Дайълс, а някъде по-далеч на север, макар да не можех да определя точно къде. Следвах познатото усещане за опасност. Съзнанието на непознатия бе близо. Носеше се в етера пред мен като горящ ветроупорен фенер, мяркайки се ту над останалите съзнания, ту под тях. Напредваше бързо, сякаш собственикът му ме беше усетил и се мъчеше да им избяга.
Нe биваше да следвам тази светлина. Не знаех къде ще ме отведе, а вече доста се бях отдалечила.
Джаксън ти каза да го откриеш. Мисълта идваше от голямо разстояние. Той ще се ядоса. Напрегнах сили, движейки се несравнимо по-бързо, отколкото в истинското си тяло. Връзките с физическото ми местоположение се изпънаха до предел. Вече можех да различа това бродещо съзнание. То не беше сребристо като останалите, не - беше тъмно и студено, съзнание от камък и лед. Стрелнах се към него. Беше толкова, толкова близо... Вече нямаше как да ми убегне...
После етерът край мен потрепери и изведнъж го изгубих. Съзнанието на непознатия изчезна яко дим.
Някой ме разтърси за рамото.
Сребърната ми струна - връзката между тялото и духа ми бе изключително чувствителна. Тя ми позволяваше да долавям сънорамите от разстояние. А също така можеше за миг да ме върне обратно в собствената ми кожа. Отворих очи и видех Дани да размахва фенерче пред лицето ми.
Има реакция на зениците - промърмори сама на себе си. - Това е добре.
Раница. Нашият местен гений, отстъпващ по интелект единствено на Джаксън. Беше три години по-голяма от мен и притежаваше целия чар и чувствителност на боксова ръкавица. Когато за пръв път постъпи при нас, Ник я класифицира като социопат. Джаксън пък каза, че просто такъв й бил характерът.
- Хайде, събуждай се, броднице - плясна ме по бузата тя. -Добре дошла в света от плът и кръв.
Шамарът ме парна болезнено - добър, макар и неприятен знак. Пресегнах се да откопчая кислородната маска.
Очите ми постепенно се фокусираха в сумрака на помещението. Бърлогата на Джаксън бе като пещерата на Али Баба, претъпкана с всевъзможна контрабанда - забранени филми, музика и книги, отрупали прашните лавици. Имаше богата колекция от трилъри, ужасии и евтини книжлета, каквито човек можеше да си купи от Градината през уикендите. Това бе единственото място на света, където можех да гледам, чета или върша каквото си пожелая.