Себ бе притихнал и сякаш не дишаше.
- Ако не преминете началния си тест или ако два на пъти заслужите жълта туника, ще бъдете поверени на Надзирателя, който ще ви обучи за развлекатели. Ролята на развлекателя е да забавлява нас и онези, които ни служат.
Чуден избор, помислих си. Да бъдеш или наемник, или циркаджия. Устните ми потрепериха, а свободната ми ръка се сви в юмрук. Бях си представяла много причини за изчезването на зрящите, но не и тази.
Трафик на хора. Не, трафик на зрящи. Сцион ни продаваше в робство.
Сега вече няколко души хленчеха, а други стояха в безмълвен ужас. Нашира сякаш не забелязваше. Тя не бе мигнала, когато застреляха момичето. Всъщност не мигаше изобщо.
- Рефаимите не прощават. Онези от вас, които се адаптират към системата, ще бъдат възнаградени. Другите ще бъдат наказани. Никой от нас не иска това да се случи, но покажете ли неуважение, ще страдате. Сега това е вашият живот.
Себ припадна. Джулиан и аз го крепяхме помежду си, но той тежеше като чувал с картофи.
Деветте Рефаими слязоха от подиума. Аз държах главата си наведена.
- Тези Рефаими предложиха услугите си като наставници -информира ни Нашира. - Те ще решат кои от вас искат да вземат.
Седем от деветимата започнаха да обикалят из залата, минавайки между редовете. Последният - този, когото бях погледнала - остана при Нашира. Не смеех да погледна Джулиан, но прошепнах:
- Това не може да е истина.
- Виж ги само. - Той едва движеше устни и само близостта ни от двете страни на Себ ми позволи да го чуя. - Те не са хора. Идват от някъде другаде.
- Имаш предвид това „Отвъдно“? - Затворих уста, докато един от Рефаимите отмине, после продължих: - Единственото друго измерение е етерът.
- Значи за него става дума.
- Етерът съществува успоредно с материалния свят - около нас, не извън нас. Това е нещо друго. - Изведнъж ме напуши налудничав смях. - Сцион се е побъркал.
Джулиан не отговори. В другия край на залата една Рефаимка улови Карл за лакътя.
- ХХ-59-1 - произнесе. - Обявявам те за мой, - Карл преглътна, докато го водеха към подиума, но запази храбра физиономия. Междувременно другите продължиха с обикаля-нето си като джебчии, дебнещи тлъста плячка.
Зачудих се по какъв признак ни преценяват. Дали за Карл бе добре или зле да го изберат толкова бързо?
Минутите течаха. Редиците оредяваха. Контактьорката, вече ХХ-59-2, се присъедини към Карл. Плейона избра оракула, който не изглеждаше впечатлен от процедурата. Един Рефаим с жестока физиономия завлече хиромантката подире си. Тя се обливаше в сълзи, повтаряйки „моля ви“ отново и отново, но без полза. Скоро взеха и Джулиан. ХХ-59-26. Той ми хвърли бегъл поглед, кимна и последва новия си наставник към подиума.
Още дванайсет имена се смениха с цифри, довеждайки общата бройка до 38. Накрая останахме само осмина - шест незрящи, един бъбривец и аз.
Някой трябваше да ме избере. Няколко Рефаима ме бяха огледали, обръщайки особено внимание на тялото и очите ми, но никой не ме беше назовал за своя. Какво щеше да стане, ако не ме харесаха?
Бъбривецът, дребно момче с расти, бе отведен от Плейона. Трийсет и девет. Вече нямаше други зрящи, освен мен.
Рефаимите обърнаха лица към Нашира. Нейният взор бе устремен към оставащата ни групичка. Мускулите на гърба ми се напрегнаха като въжета.
После онзи, който ме бе наблюдавал, пристъпи напред. Не каза нищо, само доближи Нашира и кимна с глава към мен. Очите му се плъзнаха по лицето ми. Тя вдигна ръка и ме по-пика с дългия си пръст. Подобно на Плейона, носеше черни ръкавици. Всички носеха такива.
Себ още беше в безсъзнание. Опитах да го оставя да се свлече на пода, но той се бе вкопчил в лакътя ми. Забелязвайки затруднението ми, един от незрящите мъже го отдели от мен.
Всички погледи ме следваха, докато прекосявах мраморния под. Отблизо Нашира ми се стори още по-висока, а мъжът се издигаше с цели две глави над мен.
- Името ти?
- Пейдж Махони.
- Откъде си?
-1 Кохорта.
- А по рождение?
Трябва да бяха чели досието ми.
- Ирландия - отвърнах. Из залата премина трепет.
- Сционски Белфаст?
- Не, свободната част на страната. - Някой изпусна възклицание.