- Разбирам. Свободен дух, значи. - Очите й светеха като фосфор. - Заинтригувани сме от твоята аура. Кажи ми, каква си ти?
- Аз съм енигма - отвърнах.
Взорът й ме смрази.
- Имам добри новини за теб, Пейдж Махони. - Нашира докосна ръката на мъжа до себе си. - Привлякла си вниманието на нашия кръвен консорт Арктур, Лорд Месартим. Той е решил да бъде твой наставник.
Рефаимите се спогледаха. Не казаха нищо, но аурите им сякаш потрепериха.
- Рядко се случва човешко същество да събуди интереса му - продължи Нашира с тих глас, сякаш ми поверяваше строго пазена тайна. - Имаш голям, голям късмет.
Не се чувствах късметлийка. Чувствах се отвратена.
Кръвният консорт се наведе към мен, което ще рече доста ниско. Аз не отместих поглед.
- ХХ-59-40 - изрече бавно и дълбоко. - Обявявам те за своя. - Значи този мъж щеше да бъде моят господар. Гледах го право в очите, макар да знаех, че е забранено. Исках да опозная лицето на врага си.
Когато разпределението приключи, Нашира се обърна към шестимата незрящи, скупчени в залата.
- Вие ще чакате тук. Ще бъде изпратен ескорт, който да ви отведе в бараките. Останалите ще отидат със своите наставници към жилищата им. Успех на всички и помнете: оттук нататък всичко зависи от вашия избор. Надявам се той да бъде правилен.
След тези думи тя се обърна и си тръгна. Двама червеноризци я последваха. Аз останах като вцепенена до своя наставник.
Арктур пристъпи към вратата, като ми направи знак с ръка да вървя след него. Когато не помръднах, спря да ме изчака.
Всички гледаха към мен. Главата ми се въртеше. Нещата наоколо се оцветяваха ту в червено, ту в бяло. Накрая тръгнах.
Първата утринна заря вече докосваше върховете на кулите. Зрящите, на групи по трима и четирима, излизаха след своите господари. Аз бях единствената със самостоятелен наставник.
Арктур се обърна и застана до мен. Прекалено близо. Косите ми настръхнаха.
- Трябва да знаеш, че тук се спи денем.
Не отвърнах нищо.
- Трябва да знаеш също, че нямам обичай да вземам квартиранти.
Каква хубава дума за затворници.
- Ако преминеш тестовете, ще останеш при мен за постоянно. В противен случай ще бъда принуден да те изгоня. А улиците тук не са гостоприемни.
Отново премълчах. Познавах добре улиците. Тукашните надали бяха много по-лоши от лондонските.
- Да не си онемяла? Кажи нещо.
- Не бях сигурна дали мога да говоря без разрешение.
- Давам ти това право.
- Нямам какво да кажа.
Арктур ме огледа. Очите му излъчваха мъртвешка топлина.
- Живея в Резиденцията „Магдалена“.12 - Той обърна гръб към изгряващото слънце. - Имаш ли достатъчно сили, за да ходиш?
- Да, мога да ходя.
- Добре.
И ние тръгнахме. Излязохме от сградата и поехме по улицата, където зловещото представление беше вече приключило. Акробатката се бе привела близо до сцената и прибираше лентите си в торба. Срещна погледа ми и отвърна очи. Имаше деликатната аура на гледачка на карти. И синините на затворничка.
„Магдалена“ бе великолепно здание, строено в друга епоха, в друг свят. Имаше свой параклис, кула с камбанария и високи стъклени прозорци, тлеещи със свирепото зарево на факлите. Докато влизахме през малката странична порта, камбаната удари пет пъти. Поехме през серията от сводести галерии на вътрешния двор, подминавайки пътьом момче в червена туника, което ни се поклони. После влязохме в сумрака и поехме нагоре по вита каменна стълба. Арктур се спря пред една тежка врата и я отключи с малък пиринчен ключ.
- Ето - каза. - Това е новият ти дом. Кулата на основателите.
Надзърнах в своя затвор.
Зад вратата имаше просторна, правоъгълна стая. Мебелировката без преувеличение можеше да се нарече разкошна. Стените бяха бели, без излишна украса. Единственото, което висеше на тях, бе герб във вид на щит с черно-бял ромбовиден мотив, увенчан с три цветя. От двете страни на прозорците, гледащи към вътрешния двор, висяха тежки червени завеси. Имаше две кресла, разположени пред великолепна камина, а в ъгъла -червен диван, отрупан с копринени възглавници. До него на пода бе изправен старовремски часовник. Върху писалището, изработено от тъмно дърво, един грамофон свиреше „Мрачната неделя“13. Леглото бе пищно, с балдахин и елегантна нощна масичка. Краката потъваха в дебел, богато орнаментиран килим.
Щом влязохме, Арктур заключи вратата и прибра ключа.
- Не познавам добре хората. Ще трябва сама да ми напомняш за нуждите си. Ето тук - рече, почуквайки с пръст по писалището - има някои лекарства. Всяка вечер ще вземаш по едно от тези хапчета.
Не отговорих нищо, заета да изучавам сънорамата му. Древна и странна, закоравяла от времето. Магичен фенер в етера.