Онзи непознат в 1-4 определено бе един от тях. Почувствах как очите му проникват отвъд лицето ми. Той разглеждаше моята аура, опитваше се да установи с какво се е нагърбил. Или какво скрито съкровище е открил. Мисълта ме изпълни с нов пристъп на омраза.
- Погледни ме.
Това беше заповед. Вирнах брадичка, срещайки взора му. За нищо на света нямаше да му покажа страха, който предизвикваше у мен.
- Нямаш духовно зрение - отбеляза той. - Тук това ще те постави в неизгодно положение. Освен, разбира се, ако не разполагаш с други средства, с които да го компенсираш. По-силно шесто чувство, да речем.
Премълчах си. Винаги бях мечтала поне бегло да виждам духовете, но не би. Тези малки светлинки в етера оставаха скрити за мен; можех само да ги усещам. Но Джаксън никога не го бе считал за недостатък.
- Имаш ли някакви въпроси? - Безжалостните му очи опипваха всеки сантиметър от лицето ми.
- Къде ще спя?
- По-късно ще ти приготвя стая. Засега ще спиш тук - той посочи дивана. - Нещо друго?
-Не.
- Утре няма да съм тук. Можеш да се запознаеш с града и мое отсъствие. Всяка сутрин ще се прибираш преди изгрев. Чуеш ли сирената, веднага ще се връщаш в тази стая. Ако пипнеш, откраднеш или преместиш нещо, ще разбера.
- Да, сър.
Това сър просто се изплъзна от устните ми.
- Сега глътни това. - Той ми подаде една капсула. - Утре вечер, заедно с останалите лекарства, ще вземеш още една.
Не я сложих в уста. Без да ме гледа, Арктур наля чаша вода от гарафата и ми подаде и нея. Облизах устни.
- Какво ще стане, ако не я глътна?
Последва дълга тишина.
- Това беше заповед - рече той. - Не молба.
Сърцето ми прескочи. Повъртях капсулата между пръстите си. Беше маслиненозелена, със сивкав оттенък. Когато я лапнах, усетих горчив вкус.
Арктур взе обратно чашата.
- Още нещо. - Той ме сграбчи със свободната ръка за тила и обърна лицето ми към своето. Краката ми се подкосиха. - Ще се обръщаш към мен само с церемониалната ми титла, Лорд. Ясно ли е?
-Да.
Насилих се да го изрека. Той ме гледаше право в очите, сякаш искаше да дамгоса посланието си върху челото ми. Накрая отпусна пръсти.
- Ще започнем обучението ти, щом се върна. А сега приятни сънища. - И се упъти към вратата.
От гърдите ми неволно се изтръгна кратък, горчив смях.
Той спря и извърна наполовина глава. Взорът му бе празен. После, без да продума повече, излезе. Ключът отново се превъртя в ключалката.
5.Безразличните
През прозореца светеше пурпурно слънце. Неговият блясък ме изтръгна от дълбокия сън. Събудих се с лош вкус в устата и отначало помислих, че съм в своята стая в 1-5, далеч от Джаксън, далеч от работата.
После си спомних. Сезонът на костите. Рефаимите. Изстрелът и мъртвото тяло.
Определено не бях в 1-5.
Възглавниците се въргаляха по пода, бях ги съборила в съня си. Седнах да огледам обстановката, разтривайки схванатия си врат. Кръстът ме болеше, а главата ми пулсираше. Един от моите „махмурлуци“, както ги наричаше Ник. Арктур-Лордът - не се забелязваше никъде.
От грамофона се лееше поредната скръбна мелодия. На-часа разпознах с тревога „Танца на смъртта“ от Сен-Санс. Джаксън я слушаше, когато бе в особено кисело настроение, обикновено на чаша отлежало вино. От нея винаги ме побиваха тръпки. Спрях плочата, дръпнах завесите от прозореца и погледнах към обърнатия на изток вътрешен двор. Край гигантските дъбови порти пазеше рефаимски страж.
На леглото бе оставена нова сгъната униформа, а до нея имаше бележка, написана с едър, наклонен почерк.
Изчакай камбаната.
Върнах се мислено към приветствената реч. Никой не беше е поменал за камбана. Смачках бележката с ръка и я метнах в камината, където и други хартии чакаха да бъдат изгорени.
Следващите няколко минути прекарах в тършуване из стаята. Прозорците нямаха решетки, но не се и отваряха. По стените не се забелязваха тайни пролуки или плъзгащи се панели. Имаше още две врати, едната от които бе скрита зад плътна червена драперия и заключена. Другата водеше към голяма баня. След като не намерих електрически ключ, взех една от газените лампи и влязох вътре. Подът бе застлан с мраморни плочи, подобни на тези в библиотеката, а около ваната висеше прозирна завеса. Почти цяла една стена бе заета от позлатено огледало. Приближих до него, любопитна да видя дали осакатяването на моя живот се е отразило и върху лицето ми.
Не беше. Като изключим цепнатата устна, изглеждах точно както преди да ме хванат.
Рефаимите бяха сключили своята сделка преди два века, през 1859-а. Ако помнех уроците си добре, тогава премиер е бил лорд Палмерстън. Дълго преди края на монархията през 1901-ва и провъзгласяването на новата Английска република, обявила война на неестествеността. През последвалите три десетилетия на пропаганда тази република бе утвърдила своята доктрина, за да се прекръсти на Сцион през 1929 година. Тогава бил избран и първият Инквизитор, а Лондон станал първата сционска цитадела. Всичко това ме навеждаше на мисълта, че именно пристигането на Рефаимите е първопричината за Сцион. И че цялото дърдорене за неестествеността е било само за да се угоди на тези същества, появили се отникъде.