Поех си дълбоко дъх. Много неща оставаха скрити, но рано или късно щях да ги разгадая. Основният ми приоритет бе да се махна оттук. Но докато намерех начин да го сторя, щях да претърсвам това място за отговори. Вече не можех просто си тръгна, не и след като знаех къде биват изпращани зрящите. Нямаше как да забравя какво съм видяла и чула.
Първо щях да намеря Себ. Като незрящ той бе особено уязвим - не разбираше какво се случва, бе просто едно уплашено хлапе. След като го откриех, трябваше да стигна до Джулиан и останалите задържани от Сезон на костите XX. Исках да науча повече за Емитите, а до завръщането на моя наставник те бяха единственият ми източник на информация.
В кулата отвън се чу звън, последван от друг, по-силен, в далечината.
Изчакай камбаната. Какво беше това, полицейски час?
Поставих лампата върху ръба на ваната. Докато плисках лицето си със студена вода, обмислях положението си. Засега трябваше да играя по свирката на Рефаимите. Ако оцелеех достатъчно дълго, щях да опитам да се свържа с Джаксън. Той щеше да дойде да ме измъкне. Никога не оставяше зрящ в беда. Поне не и такъв, който работи за него. За крънкачите не го беше грижа дали са живи, или умрели.
В стаята ставаше все по-тъмно. Отворих средното чекмедже на писалището. Вътре имаше три кутийки с хапчета. Не исках да ги вземам, но той вероятно щеше да ги брои, за да е сигурен. Освен ако просто не ги изхвърлех.
Взех по едно от всеки вид. Червено, бяло и зелено. На никое нямаше етикет.
Градът бе пълен с нечовеци, с неща, които още не разбирах. Тези лекарства може би предпазваха от нещо. Токсини, радиация - заразата, за която ни предупреждаваше Сцион. Ако все пак беше вярно, по-добре да ги глътна. Бездруго щеше да ми се наложи, щом той се върнеше.
Но сега не беше тук. Нямаше как да разбере. Пуснах и трите хапчета в канала на мивката. Можеше да си ги гълта сам, докато му приседне. Пробвах вратата и тя се оказа отключена. Спуснах се по стълбите и излязох в сводестата галерия. Резиденцията беше огромна. На мястото на момчето в червена туника край портата сега имаше кльощаво момиче с червен нос и мръсна русолява коса.
Здравей - обади се тя от будката си, когато приближих. -Сигурно си нова.
-Да.
- Е, започнала си престоя си на чудесно място. Добре дошла и „Магдалена“, най-хубавата резиденция на Шеол I. Аз съм
XIX-49-33, нощният портиер. Как мога да ти помогна?
- Като ме пуснеш да изляза навън.
- Имаш ли разрешение?
- Не знам - отвърнах. А и не ме беше грижа.
- Добре, нека проверя. - Усмивката й стана напрегната. -Би ли ми казала номера си?
- ХХ-59-40.
Момичето се порови в книгата пред себе си. Когато откри каквото търсеше, ме погледна с широко отворени очи.
- Ти си тази, която гостува на Лорда.
Това гостува си го биваше.
- Той никога преди не е пускан човек при себе си - продължи тя. - Малцина от тях го правят. Обикновено влизат само Рефаими и по някой и друг слуга. Наистина си голяма късметлийка.
- Всички така казват. Имам няколко въпроса за това място, ако не възразяваш.
- Питай.
- Откъде да намеря храна?
- Лордът се разпореди за това. Ето. - Тя изсипа в шепата ми купчина затъпени игли, напръстници и евтини тенекиени пръстени. - Това е нума. Харлитата винаги я търсят. Можеш да пазаруваш с нея на сергиите отвън - там имат нещо като временно селище, но храната не е много добра. Моят съвет е да изчакаш наставникът ти да те нахрани.
- Има ли шанс да го направи?
- Може би.
Е, това изясняваше нещата.
- Къде е селището? - попитах.
- На Главната. Щом излезеш от „Магдалена“, свий първо надясно, а после на първата пряка наляво и ще го видиш. - Тя отгърна нова страница в книгата си. - Не забравяй, не бива да сядаш на публични места без разрешение, нито да влизаш в която и да е резиденция. Единственото позволено облекло е униформата. О, и задължително трябва да се прибереш преди изгрев слънце.
- Защо?
- Ами Рефаимите спят през деня. Предполагам знаеш, че духовете се виждат по-добре по тъмно.