Опитах да се освободя, но той не ме пускаше.
- Синатра още ли е забранен?
-Да.
- Срамота. Ами киното?
- Сирил, тя току-що пристига. Сигурно е гладна, не мислиш ли? - Някой бе забелязал затруднението, в което се намирах. Сирил се извърна и изгледа говорещата - младо момиче със скръстени ръце и вирната брадичка.
- Ти си една отвратителна смрадлива проклетница, Рай-мор. Да не би и днес да си изтеглила картата на смъртта?
- Да, като си помислих за теб.
Сирил я изгледа кръвнишки, грабна чинията и се шмугна в тълпата. Опитах да го хвана за ризата, но той бе бърз като невестулка. Момичето поклати глава. Имаше дребни, остри черти, обрамчени от сплъстени черни къдрици. Аленото й червило се открояваше като прясна рана върху лицето.
- Стомахът ти и без това нямаше да го понесе, малка сестричке - рече тя с гърлен глас. - Едва снощи си слушала приветствената реч.
- Не съм яла от вчера сутринта - отвърнах. - Леко ме досмеша, че това дребно същество ме нарича „малка сестричке“.
- Повярвай ми, флуксът е разял вътрешностите ти. - Тя отгледа помещението. - Бързо. Ела с мен.
- Къде?
- Имам своя бърлога. Там ще поговорим.
Идеята да тръгна с непозната не ми допадаше особено, но трябваше да говоря с някого, затова я последвах.
Водачката ми сякаш познаваше всички. Пътьом докосваше ръце с различни хора, като постоянно се обръщаше, за да се увери, че съм наблизо. Дрехите й бяха в малко по-добро състояние от тези на другите развлекатели: тънка риза с бухнали ръкави и възкъс панталон. Навярно замръзваше от студ. Стигнахме врата, закрита от парцалива завеса.
- Бързо - отметна я тя. - Докато не са ни видели.
Вътре цареше сумрак, едва разпръскван от горящ примус. Приседнах върху купчината мръсни одеяла, които заедно с една възглавница представляваха леглото.
- Винаги ли каниш непознати?
- Понякога. - Тя седна край примуса. - Знам какво е, когато току-що си пристигнал. Добре дошла в Семейството.
- Не знаех, че съм част от семейство.
- Вече си, сестричке. И не става дума за някакъв култ, ако това ти минава през ума. Просто общност, сформирана за защита. Ти, предполагам, идваш от синдиката?
- Може би.
- Е, аз не членувах в него. Нямаха нужда от такива като мен. - Лека усмивка докосна устните й. - Дойдох тук през предишния Сезон на костите.
- Преди колко време беше това?
- Десет години. Бях на тринайсет. - Тя ми протегна загрубялата си ръка. - Лис Раймор.
- Пейдж - поех я след кратко колебание аз.
- ХХ-59-40?
-Да.
- Съжалявам - каза тя, доловила изражението ми. - Станало ми е навик. Или пък мозъкът ми вече е промит.
Свих рамене.
- Ти кой номер си?
- XIX-49-1.
- А откъде знаеш моя?
Тя доля малко спирт в примуса.
- В толкова малък град новините се разпространяват бързо. За сметка на това нямаме представа за събитията навън. Те не обичат да знаем какво се случва в свободния свят. Ако Сцион може да се нарече „свободен“. - Синьото пламъче подскочи. - Номерът ти е на устата на всички.
- Защо?
- Не си ли разбрала? Арктур Месартим никога преди не е приемал човешко същество в резиденцията си. Всъщност изобщо не е показвал някакъв интерес към хората. Това тук е голяма Новина. Звучи жалко, но клюките ни заместват вестниците.
- Имаш ли представа защо ме е избрал?
- Предполагам, че Нашира има някакъв пръст. Той е кръвният консорт - нейният годеник. Ние гледаме да не му се мяркаме пред очите. А и той рядко напуска кулата си. - Лис сложи тенекиена тенджерка върху примуса. - Нека ти приготвя нещо, преди да продължим. Съжалявам, но при нас, харлитата, няма маси и столове.
- Харлита?
- Така тукашните наричат развлекателите. Не ни зачитат особено. - Тя стопли малко бульон и го изсипа в купа. Предложих й няколко пръстенчета в замяна, но тя поклати глава. - За сметка на заведението.
Отпих от течността. Беше бистра, без аромат и с противен вкус, но поне беше топла. Лис ме наблюдаваше, докато изсърбах и последната капка.
- Ето - подаде ми парче корав хляб. - Сухар и чорба. Свиквай. На повечето наставници им е най-удобно да забравят, че трябва да се храним редовно.
- Но там имаше месо - посочих към централната стая.
- Това е само за да се отпразнува Сезонът на костите XX. Направих чорбата със соса от печеното. - Лис наля една купа и за себе си. - Разчитаме на кьорчовците, за да не умрем от глад. Всичко това е от кухните на резиденциите - тя махна с ръка към примуса и тенджерката. - Те трябва да готвят само за червеноризците, но когато могат, отмъкват по нещо и за нас. Но откакто хванаха онова девойче, не са толкова услужливи.