На излизане той събори завесата и аз помогнах на Лис да я сгъне. Тя цялата се тресеше.
- Кой беше това? - попитах.
- Сухаил Чертан. Макар да не му личи, Надзирателят винаги е леко притеснен, защото отговаря пред него, ако нещо се провали. - Тя избърса очи с ръкава си. - А 15 е Джордан -онзи, когото осъдиха на лишаване от сън. Другият акробат.
Поех завесата от ръцете й и видях, че ръкавът й е изцапан с кръв.
- Да не се поряза?
- Остави, дреболия.
- Не, не е. - Кръвта никога не беше дреболия.
- Добре съм. - По лицето й бяха останали размазани следи. - Той просто отхапа малко от сиянието ми.
- Какво е направил?
- Хапна от мен.
Явно не чувах добре.
-Хапнал е от теб?
- Предполагам Рефаимите са пропуснали да споменат, че се хранят с аура - усмихна се Лис. - Това някак все им се изплъзва от ума.
Стомахът ми се сви.
- Това е невъзможно - рекох, без да откъсвам очи от алените петна под очите й. - Аурата не подхранва съществуването на тялото. Тя подхранва само ясновидството...
- Подхранва тяхното съществуване.
- Но това би означавало, че те не са просто ясновидци, а въплъщение на самия етер.
- Може и така да е. - Лис загърна рамене с едно протрито одеяло. - Това е част от ролята на харлитата тук. Да бъдем производители на аура. Фураж за Рефаимите. При вас, с туниките, е различно. Поне имате привилегията да не ви ядат. - Тя загледа къкрещата тенджерка. - Освен, разбира се, ако не се провалите на тестовете.
За секунда останах безмълвна. Идеята, че Рефаимите се хранят с аура, просто не се връзваше. Та тя беше връзката с етера, уникална за всеки зрящ. Как можеше да се използва за препитание?
Но после чутото ме накара да видя Шеол I в нова светлина. Значи това бе причината да приемат зрящите в лоното си! И да не се отървават от онези от тях, които са неспособни да се бият с Емитите. Развлекателите не служеха просто за забавление. Музиката и танците бяха между другото, колкото да не се отегчават от безграничната си власт. Използваха ни не само за свои роби, но и за източник на храна. Ето защо именно ние, а не незрящите, плащахме за човешката грешка.
И само като си помислех, че допреди няколко дни бях в Лондон и живеех живота си в Севън Дайълс, без дори да подозирам, че тази колония съществува.
- Това е лудост - казах. - Някой трябва да ги спре.
- Те са тук от два века. Не мислиш ли, че ако имаше начин, досега вече щеше да е сторено?
Отвърнах глава. Слепоочията ми пулсираха.
- Съжалявам - промълви Лис. - Не искам да те плаша, но съм прекарала на това място десет години. Виждала съм хора да се съпротивляват - хора, желаещи да се върнат назад, към стария си живот. Всички те са мъртви. Щеш-не щеш, накрая се предаваш.
- Ти провидец ли си? - Знаех, че не е, но исках да видя дали ще излъже.
- Гледам на карти. Още щом ме заловиха, те ми показаха какво ме чака.
- Защо, какво видя?
Известно време тя не реагира, сякаш не беше чула. После прекоси стаичката и коленичи до малка дървена кутия. Извади отвътре тесте карти за таро, завързани с червена панделка, и ми подаде една от тях.
- Глупакът. Винаги съм знаела, че ми е писано да свърша на дъното на кол одата. Така и стана.
- Можеш ли да гледаш и на мен?
- Друг път. Сега трябва да вървиш. - Тя взе бучка колофон и натърка дланите си с него. - Ела да ме видиш пак, сестричке. Не мога да те защитя, но току-виж съм ти помогнала да оцелееш. - Тя ме дари с уморена усмивка. - Добре дошла в Шеол I.
Лис ме упъти как да стигна до Къщата на незрящите, където държаха Себ. Той бе отведен от Сивия Наставник - Рефаима, който се грижеше за малцината подобни на него. Името му беше Графиас Шератан. На раздяла пъхна в ръката ми малко хляб и месо за Себ с думите:
- И внимавай Графиас да не те види.
Бях научила много през последния час. Но най-тревожното разкритие беше, че съм попаднала на мушката на Нашира. Нямах никакво желание да се превърна в нейна духовна робиня вовеки веков. Винаги се бях бояла, че когато дните ми свършат, няма да отида право в сърцето на етера, там, където всички неща умират. Побиваха ме тръпки при мисълта да се превърна във вечно бродещ дух, предмет за употреба и размяна от останалите зрящи. И все пак това не ме бе спряло да призовавам свити от призраци в своя защита, нито да наддавам от името на Джаксън за гневната душа на Ан Нейлър - момиче, убито още в крехка младост.
В ушите ми продължаваха да звучат думите на Лис. Щеш-не щеш, накрая се предаваш.
Тя грешеше.
Къщата на незрящите се намираше встрани от основната група резиденции и за да стигна до нея, трябваше да измина няколко безлюдни улици. Бях виждала карта на града в един антикварен брой на „Тръбач“ - поредния сувенир, измъкнат от Джаксън изпод носа на Дидиън Уейт - и имах обща представа за разположението му. Сега се упътих на север по главната улица. Тук-там пред сградите пазеха червеноризци, но те почти не ме удостоиха с поглед. Трябваше да има и друга бариера, и го да ни възпира да избягаме, освен мините в Ничията земя. Колко ли зрящи бяха загинали, опитвайки се да я прекосят?