- Не биваше да ме будиш така - казах. Тя знаеше правилата. - Колко дълго останах там?
- Къде?
- Ти къде мислиш?
Дани щракна с пръсти.
- А, да, разбира се - в етера. Извинявай, бях забравила.
Това беше малко вероятно. Дани никога нищо не забравяше.
Погледнах синкавите цифри върху дисплея на машината. Дани я беше направила сама. Наричаше я Поддържаща система за мъртви зрящи, или ПСМВ. Тя следеше и контролираше жизнените ми функции, докато излизах на своите мисии. Когато видях показанията, дъхът ми секна.
- Петдесет и седем минути. - Потрих слепоочията си с пръсти. - Оставила си ме в етера цял час?
- Може би.
- Цял един час?
- Заповедта си е заповед. Джаксън каза, че иска да разкриеш онова тайнствено съзнание преди мръкване. Успя ли?
- Опитах.
- Което означава, че си се провалила. Никакъв бонус за теб. - Тя глътна остатъка от еспресото си. - Още не мога да повярвам, че изпусна Ан Нейлър.
Не се и съмнявах, че ще го спомене. Няколко дни по-рано Пях изпратена на търг да наддавам за един дух, който по право принадлежеше на Джаксън - Ан Нейлър3, прочутия призрак от Фарингдън. Но бях надиграна.
- Никога нямаше да спечелим Нейлър - отвърнах. - Не и след предишния случай. Дидиън постоянно вдигаше цената, просто не оставяше чукчето да падне.
- Както кажеш. И без това нямам представа за какво на Джаксън му е притрябвал един полтъргайст. - Тя ме погледна. - Разбирам, че ти е дал почивка през уикенда. Как успя да го навиеш?
- Психологически причини.
- Какво ще рече това?
- Ще рече, че глупавите ти устройства ме побъркват.
Тя ме замери с празната си чашка.
- Как не те е срам, при всичките ми грижи за теб. Устройствата не работят сами. Можех да изляза да обядвам и да оставя жалките ти наченки на мозък да се изпържат съвсем.
- Можеха наистина да се изпържат.
- Ела, поплачи ми на рамото. Знаеш упражнението: Джаксън дава нарежданията, ние ги изпълняваме и си получаваме кинтите. Иди и работи за Хектор, ако не ти изнася.
- Добре, предавам се.
Дани със сумтене ми подаде изтърканите кожени ботуши и аз ги нахлузих.
- Къде са се дянали всички?
- Елайза спи. Имаше епизод.
Епизод се наричаше, когато някой от нас бе имал преживелица с почти фатален край. В случая на Елайза ставаше дума за непредизвикано обсебване. Хвърлих поглед към вратата на ателието й.
- Сега добре ли е?
- Като преспи, ще се оправи.
- Предполагам, че Ник я е прегледал?
- Обадих му се, но още е в „Шатлен“ с Джаксън. Каза, че ще те откара при баща ти в пет и половина.
„Шатлен“ бе едно от малкото места, където можехме да се храним навън - лъскав ресторант на улица „Нийлс Ярд“, с чийто собственик бяхме сключили сделка: ние му давахме солиден бакшиш, а той не ни издаваше на Жандармите. Бакшишът ни излизаше по-скъп от яденето, но си струваше човек да се поразведри.
- Значи вече закъснява - отбелязах.
- Сигурно нещо го е задържало - Дани се пресегна за телефона си.
- Недей, няма нужда. - Нахлупих шапката на главата си и скрих косата си под нея. - Не искам да им прекъсвам разговорката.
- Не можеш просто да вземеш влака.
- Напротив, мога.
- Е, животът си е твой.
- Ще се оправя. По линията вече няколко седмици не е имало проверки. - Аз се изправих на крака. - Да закусим заедно в понеделник?
- Става. Стига шефът да не ни натресе нещо извънредно. - Тя погледна часовника си. - Най-добре тръгвай, стана почти шест.
Дани беше права. Оставаха ми по-малко от десет минути, за да стигна до гарата. Грабнах якето си от закачалката и се затичах към вратата, като пътьом подхвърлих едно „Здрасти, Питер“ на духа в ъгъла. Той присветна в отговор - смътно, безрадостно сияние. По-скоро го почувствах, отколкото го видях, но явно пак беше в депресия. Фактът, че е мъртъв, понякога му додяваше.
В отношенията с духовете си имаше установен ред, поне при нас. Да вземем например Питер, един от нашите безплътни помощници - муза, ако трябва да сме технически точни. Елайза му позволяваше да я обсебва, работейки на отрязъци от по три часа на ден, през което време успяваше да сътвори шедьовър. Щом приключеше, аз отскачах до Градината и продавах плат-мото на лековерните колекционери на изкуство. Питър обаче беше темпераментен, поради което понякога минаваха цели месеци без картина.
Свърталище като нашето не беше място за етика. Така се случва, когато светът е жесток, когато едно малцинство е навряно в миша дупка. Нямаше друг изход освен да стискаш зъби, да се мъчиш да оцелееш и да припечелваш по нещо. Да вирееш в сянката на Уестминстърското архонтство. Моята работа, моят живот, се въртеше около „Севън Дайълс“. Според уникалната система за градско деление на Сцион това се намираше в I Кохорта, 4-та Секция, иначе казано – в I-4. В средата на квартала, недалеч от черния пазар на Ковънт Гардън, имаше площад, където се събираха улиците, а по средата му - колона с шест слънчеви часовника.