Нe след дълго открих мястото. Фасадата бе строга и аскетична, с малък фриз от ковано желязо над портата. Навремето Тим явно бе имало друг надпис, заменен сега с КЪЩА НА НЕЗРЯЩИТЕ. Под него имаше латинска фраза, гласяща: DOMUS S I ULTORUM16. Дори не исках да знам какво означава. Надникнах между решетките и погледът ми срещна този на рефаимски пазач. Тъмната му, вълниста коса падаше връз раменете, а устните му бяха пълни и раздразнително присвити. Това трябваше да е Графиас.
Надявам се, че имаш добро обяснение да се въртиш покрай Къщата на незрящите - изрече той с дълбок, тегнещ от презрение глас.
Всякакви обяснения се изпариха от главата ми. Близостта на това същество ме смразяваше до мозъка на костите.
- Не - отвърнах. - Но имам нума - и протегнах шепата си, пълна с пръстенчета, напръстници и игли.
Графиас ме изгледа с такава омраза и погнуса, че неволно отскочих назад. Почти предпочитах безизразните им физиономии.
- Аз не приемам подкупи. Нито се нуждая от евтини човешки дрънкулки, за да контактувам с етера.
Пъхнах нумата обратно в джоба си. Що за глупава идея. Естествено, че те не ползваха проклетите неща. Това беше валута на просяците.
- Съжалявам - рекох.
- Марш обратно в резиденцията си, преди да съм извикал наставника ти да те накаже. - И той призова свита от духове.
Обърнах се и закрачих наобратно, далеч от портата и неговия поглед, без да се обръщам назад. Тъкмо се канех да свърна към „Магдалена“, когато над главата ми се разнесе тих глас:
- Пейдж, почакай!
Една ръка се подаде между железните пръчки от прозореца на втория етаж. Раменете ми се отпуснаха от облекчение. Беше Себ.
- Ей, добре ли си?
- Не - промълви задавено той. - Пейдж, измъкни ме, моля те. Трябва да се махна оттук. Съжалявам, задето те нарекох... дегенерат, наистина съжалявам...
Озърнах се през рамо. По улицата не се виждаше жива душа. Изкатерих се по стената, бръкнах под туниката си и подадох на Себ пакетчето с хляб и месо.
- Ще ти помогна, обещавам. - Стиснах ледената му ръка през решетките. - Ще сторя всичко по силите си, но трябва да ми дадеш време.
- Те ще ме убият. - Треперещите му пръсти разопаковаха храната. - Няма да изляза жив от това място.
- Направиха ли ти нещо?
- Караха ме да търкам подовете, докато ръцете ми се разкървавиха, а после трябваше да сортирам натрошено стъкло, търсейки подходящи късчета за техните орнаменти. - Забелязах, че дланите му наистина са целите покрити с дълбоки, замърсени рани. - А от утре се очаква да започна работа в резиденциите.
- Каква работа?
- Още не знам. И не искам да знам. Те нали не мислят, че аз съм... един от вас? - Гласът му беше дрезгав. - Защо иначе им трябвам?
- Нямам представа. Какво е станало с окото ти? - посочих към зачервения му и подут десен клепач.
- Един от тях ме удари. А аз не бях направил нищо, кълна се. Нарече ме човешка отрепка. Каза още, че...
Той обори глава и устната му потрепери. Беше едва първият му ден, а вече го бяха ползвали за боксова круша. Колко ли дълго щеше да издържи? Седмица, месец? Или десетилетие, като Лис?
-Хайде, хапни сега - рекох успокоително. - А утре се опитай да дойдеш в „Магдалена“.
- Ти там ли живееш?
- Да. Наставникът ми вероятно няма да е вкъщи. Ако имаш Късмет, може да се изкъпеш и да похапнеш. Разбрахме ли се?
Той кимна. Не изглеждаше на себе си, вероятно имаше сътресение. Нуждаеше се болница, от лекарски грижи. Но тук лекар нямаше. Никой не го беше грижа за Себ.
За момента нямаше какво повече да сторя за него. Стиснах леко ръката му и се пуснах от перваза на прозореца. Приземих се върху тротоара и поех обратно към центъра на града.
6.Общността
Прибрах се обратно в резиденцията по изгрев слънце. Облеченият в червени одежди дневен портиер ми подаде резервен ключ за стаята на Лорда.
- Остави го на бюрото му - каза. - Да не ти минава и през ум да го задържиш.
Не отвърнах нищо. Изкачих се по тъмното стълбище, подминавайки двамата стражи. Очите им блестяха от нишите, пронизвайки мрака като живи прожектори. Ако това беше безопасно жилище, чудех се какви ли бяха останалите.
Камбаните проехтяха от кулата, призовавайки човешките същества да се връщат по своите затвори. След като се озовах в стаята, заключих вратата и оставих ключа на бюрото. От Лорда нямаше и следа. В едно от чекмеджетата намерих кутия кибрит и запалих няколко свещи. Пак там попаднах на три еднакви чифта черни кожени ръкавици и масивен сребърен пръстен, инкрустиран с червен камък.