- Направо да ти се догади, нали?
Вдигнах очи. Оказа се контактьорката, с която бяхме затворени заедно през първата нощ. Ръката й бе превързана с мръсен бинт. Тя се отпусна до мен с отегчен вид.
- Аз съм Тилда.
- Пейдж - отвърнах.
- Знам. Научих, че са те пратили в „Магдалена“. - Между пръстите си държеше саморъчна цигара, от края на която се виеше гъст дим с пикантен, напарфюмиран мирис. Разпознах уханието на лилава богородичка.
- Вземи - подаде ми фаса тя.
- Не, благодаря.
- Хайде, това е само регал. По-добре е от тинкто.
Тинкто, или лауданумът, бе любимата субстанция на онези незрящи, които бяха склонни да рискуват, като променят психическото си състояние. Не всички харесваха Аромакис. Случваше се НОБ да арестува някой от тях за дегенератство само за да открие по-късно, че той просто се е натровил с тинкто. При зрящите препаратът нямаше ефект, не бе достатъчно силен, за да проникне в нашите сънорами. Тилда вероятно пушеше просто от немай-къде.
- Как се сдоби с него? - попитах. Не можех да си представя, че Рефаимите ще разрешат употребата на етерна дрога.
- Има един знахар, който го продава на кило. Казва, че бил тук от Сезон на костите XVI.
- Значи от четирийсет години?
- Докарали го, когато бил на двайсет и една. Поговорих с него, изглежда свестен. - Тилда отново ми протегна цигарата. - Сигурна ли си, че не искаш да си дръпнеш?
- Не, ще пропусна. - Загледах я как пуши. Пръстите й бяха тънки и пожълтели като на закоравял наркоман. Може би щеше да успее да ми помогне. - Защо не си на обучение?
- Наставничката ми се запиля нанякъде. А ти защо не си?
- По същата причина. Как се казва твоята?
- Теребел Шератан. Изглежда истинска кучка, но още не се е опитвала да ме тормози.
- Това е добре. Между другото, знаеш ли какви са тези хапчета, с които ни тъпчат?
Тилда кимна.
- Белите са обикновени противозачатъчни. Учудва ме, че не си ги виждала досега.
- Противозачатъчни? И защо ще ни ги дават?
- За да не се плодим, естествено. И правилно. Ти да не би искаш да изтърсиш някое копеле на място като това?
- Като се замисля, имаш основание. Ами червените?
- Добавка на желязо.
- Ясно. А зелените?
- Кои?
- Зелените, третото хапче.
- Няма трето хапче.
- Напротив, има - настоях аз. - Маслиненозелени таблетки, с горчив вкус.
- Съжалявам, нямам представа - поклати глава Тилда. - Ако ми донесеш едно, може и да го позная.
- Ще го направя - рекох с присвит стомах. Тя тъкмо се канеше да поеме ново кълбо дим, когато я прекъснах: - Ти тръгна заедно с Карл, нали? На приветствената церемония.
- Нямам нищо общо с този плъх. - Аз повдигнах вежда, а Тилда избълва лилав пушек.
- Не си ли чула какво е направил? Мярнал хиромантката, Айви - онази със синята коса, - да взема тайно храна от един кьорчо и взел, че я издал на наставника й. Да беше видяла какво й се случи после.
- Какво?
- Биха я. Остригаха я гола глава. Направо не ми се говори. - Тя едва забележимо поклати глава. - Ако това е, което трябва да вършиш, за да оцелееш тук, да ме пращат направо в етера. Ще си отида мирно и тихо.
Помежду ни се възцари тишина. Тилда захвърли изпушения фас.
- Знаеш ли в коя резиденция е Джулиан? - попитах след малко. - Номер 26.
- Онзи плешивият ли? Мисля, че в „Тринити“. Можеш да надзърнеш отзад през портата, новобранците се обучават там, на моравата. Само внимавай да не те видят.
Оставих я да свива нова цигара.
Богородичката беше истински убиец, може би най-употребяваната дрога на улицата, и предизвикваше пристрастяване сред мнозина. Цветовете й биваха бял, син, розов и пурпурен, като всеки от тях имаше различен ефект върху сънорамата. Елайза например ми бе споделяла, че употребява бяла богородичка от години. Обратно на синята разновидност, която възстановяваше спомените, бялата предизвикваше нещо, което наричахме „бели петна“ - частична загуба на паметта. За известно време бе забравила дори собствената си фамилия. По-късно залитна по пурпурния вид, твърдейки, че подпомагал творчеството й. Беше ме накарала да се закълна, че никога няма да докосна етерен наркотик, и не виждах причина сега да нарушавам обещанието си.
Притесняваше ме откритието, че ми дават допълнително хапче. Освен ако Тилда не получаваше с едно по-малко. Трябваше да питам и още някого.
Резиденцията „Тринити“ се охраняваше откъм улицата. Трябваше да заобиколя през бедняшките коптори, ползвайки оскъдните си познания за града, за да се добера до задната й страна. През оградата се виждаше огромният вътрешен двор. Тилда ме бе упътила правилно: на моравата се упражняваха хора в бели туники, наставлявани от една Рефаимка. Джулиан също бе тук. Те размахваха палки, подбутвайки с тях духове из пространството на светлината на зелени газови фенери. Отначало помислих, че това са предмети от типа, с който гадателите си служеха за свързване с етера - но никога не бях виждала предмети да се използват за контролиране на духове.