Оставих шестото си чувство да ме води. Долових, че сънорамите на хората са скупчени на грозд в етера, докато Рефаимката представляваше нещо като ос, около която те кръжаха, привлечени като насекоми към запалена лампа.
Тъкмо тогава наставничката реши да изпита Джулиан. Тя замахна с палката си, запращайки един гневен дух срещу него. Той се стовари по гръб и остана да лежи неподвижен.
-Ставай, 26!
Джулиан не помръдна.
-
Ставай, казах!
Естествено, той не се подчини. Нямаше как. Никой зрящ I можеше просто така да стане, след като в лицето му се е Царил побеснял дух.
Рефаимката приближи и го ритна силно отстрани по главата. Всички бели туники отстъпиха плахо назад, опасявайки I, че те може да бъдат следващите. Тя ги изгледа презрително, при което се извърна и пое към резиденцията, развявайки полите на черната си роба. Хората се спогледаха и тръгнаха подире й. Никой не остана да помогне на Джулиан. Той продължи да лежи върху тревата, свит на кълбо. Опитах се да открехна портата, но тя бе заключена с тежка верига.
- Джулиан! - извиках тихо.
Той потрепна и вдигна глава. Щом ме видя, се изправи и приближи до мен. Лицето му лъщеше от пот. Зад него фенерите един подир друг гаснеха.
- Не че не ме харесва - усмихна се накриво. - Аз съм любимият й ученик.
- Що за дух беше това?
- Просто някакъв стар призрак. - Той потърка кръвясалите си очи. - Извинявай, още ми се привиждат разни неща.
- Какво виждаш?
- Коне. Книги. Пожар.
Призракът бе оставил върху него отпечатък от мига на смъртта си. Това беше един от неприятните аспекти на боя с духове.
- Коя беше Рефаимката? - попитах.
- Казва се Алудра Чертан. Не знам защо се е наела да бъде наставник, след като ни мрази толкова.
- Те всички ни мразят. - Хвърлих поглед към моравата. Наоколо не се виждаше жива душа. - Можеш ли да излезеш навън?
- Мога да опитам. - Той докосна чело с болезнена гримаса. - Твоят наставник храни ли се вече с теб?
- Аз почти не съм го виждала. - Нещо ми подсказа да не споменавам за случката от предната нощ.
- Алудра вчера похапна от Феликс. Когато дойде на себе си, целият се тресеше като листо. Но тя все пак го накара да тренира.
- Как се чувстваше?
- Беше ужасЕн. Цели два часа не можеше да види етера.
- Истинска лудост е да причиниш това на един зрящ. -Озърнах се през рамо, проверявайки за приближаващи стражи. - Никога не бих им позволила да се хранят от мен.
- Може да нямаш избор. - Той откачи един фенер от портата. - Твоят наставник явно е големец. Казваш, че почти не си го виждала?
- Все излиза нанякъде.
- Защо?
- Нямам представа.
Джулиан ме изгледа продължително. Едва сега ми направи впечатление, че има пълно зрение, подобно на Лис. Полузрящите хора можеха да включват и изключват духовния си взор по желание, но Джулиан бе принуден да вижда тънките нишки от енергия през цялото време.
- Мисля все пак да поизляза - рече накрая. - Не съм ял от вчера сутринта. Или вечерта. Все едно.
- Ще получиш ли разрешение?
- Поне ще го поискам.
Гледах след него, докато сянката му не се изгуби в резиденцията. Хрумна ми, че може никога повече да не излезе.
Чаках го на края на Птичарника. Вече почти бях на път да се откажа, когато в оградата се отвори малка порта и се мярна бяла туника. Махнах с ръка и Джулиан приближи, закрил лицето си с длан.
- Какво се случи?
Неизбежното - отвърна задавено той. - Тя ми каза, че га да ям, щом искам, но няма да усетя мириса на храната, и го вкуса й.
После отмести дланта си и аз прехапах устни. По брадичката му се стичаше гъста, тъмна кръв. Под очите му набъбваха Синини, а носът му бе червен и подут, целият покрит с разкъсани капиляри.
Да имахме малко лед - задърпах го към шперплатовите стени. - Ела, развлекателите сигурно ще успеят да ти помогнат.
- Добре съм - измърмори той. - Не мисля, че е счупен. Трябва да поговорим.
- Ще говорим, докато се храним.
Запроправяхме си път из кривите улички, а аз се озъртах ш каквото и да е оръжие, дори съвсем примитивно - голям пирон, остър къс стъкло или ламарина. Нищо не се мяркаше пред погледа ми. Ако развлекателите действително бяха невъоръжени, значи не разполагаха с никакъв начин да се защитят, ако Емитите нахлуеха в града. Рефаимите и червеноризците бяха единствената им закрила.