Щом влязохме в закусвалнята, накарах Джулиан да изяде купа чорба и малко сухар, а после пуснах останалата си нума в шепата на някакъв гадател в замяна на опаковка парацетамол. Той не ми каза откъде и как се е сдобил с него, просто сграбчи иглите и се изгуби в тълпата. Вероятно беше истински акултомант.
Двамата с Джулиан се дръпнахме в по-тъмен ъгъл и аз му подадох хапчетата.
- Вземи от тези - рекох. - Само гледай да не те видят.
Той не отвърна нищо, само извади две таблетки и ги преглътна.
В една празна барака бях намерила сравнително чиста кърпа и сега с помощта на малко вода поизчистих лицето му от засъхващата кръв.
- Е - рече накрая дрезгаво той, - успя ли да научиш нещо за Емитите?
- Нищо, с което да се похваля.
- Аз пък дочух едно-друго за тукашните порядки в случай, че се интересуваш.
- Разбира се, че се интересувам.
- Белите туники преминават основно обучение в рамките на няколко дни. Най-вече бой с духове, призоваване на свити, ей такива неща. После идва времето на първия тест, при който трябва да удостовериш своята дарба.
- Да я удостовериш?
- Да докажеш, че е полезна. Гадателите трябва да направят предсказание. Медиумите - да влязат във връзка с отвъдното. Схващаш картинката.
- А кое се брои за полезно?
- Явно нещо, доказващо лоялността ти. Говорих с портиера на „Тринити“ по този повод. Той не беше много словоохотлив, но каза, че вследствие на предсказанието му още някой бил доведен на Шеол I. Очаква се по един или друг начин да им угодиш дори ако така поставиш другиго в опасност.
- А вторият тест? - попитах със свито гърло.
- Свързан е с Емитите. По всичко изглежда, че оцелееш ли след него, ставаш червеноризец.
Погледът ми се плъзна из помещението. Сред развлекателите имаше една или две жълти туники.
- Ето - рече приглушено Джулиан. - Онази там, в ъгъла. Виж й пръстите.
Жената, която сочеше, сърбаше от чорбата си, разговаряйки с мършав мъж. На мястото на три от пръстите й имаше къси чуканчета. Когато се огледах по-внимателно, видях и други наранявания: липсваща ръка, следи от ухапвания, белези по телата като от остри, закривени нокти.
- Май наистина си падат по човешка плът - казах, припомняйки си думите на Лис.
- Така изглежда. - Джулиан побутна купичката си към мен. — Искаш ли да я довършиш?
- Не, благодаря.
Известно време седяхме мълчаливо. Не гледах вече към зората, но не можех да спра да мисля за ужасните страдания, който бяха изживели. Бяха ги оглозгали като пилешки кокали, сетне изхвърлили навън на боклука. Те постоянно бяха изложепи на риск в тези жалки, незащитени съборетини.
Нe желаех Рефаимите да узнаят каква съм. Но за да премина първия тест, трябваше да им покажа.
Исках ли изобщо да преминавам тези тестове? Прокарах мислено пръсти през косата си. Трябваше да изчакам Лорда ди се върне, за да узная какво очаква от мен. Съдбата ми до голяма степен бе в неговите ръце.
След няколко минути на входа се появи позната физиономия: Карл. Разговорите стихнаха, развлекателите сведоха погледи и му сториха път. Надзърнах над главите им и видях кое ги бе накарало да го сторят: розовата му туника. Какво ли търсеше в Птичарника?
- Тилда ми каза, че е минал първия си тест - прошепнах на Джулиан. - Какво според теб е трябвало да направи? Просто да натопи клетата Айви?
- Той е гадател. Вероятно е открил умрялата си леля според това накъде летят птиците.
- Това са по-скоро авгурите. Но нали и ти самият си гадател?
- Всъщност никога не съм казвал подобно нещо. - Той едва доловимо се усмихна. - Ти не си единствената с подвеждаща аура.
Думите му ми дадоха нова храна за размисъл. Гадателите се считаха ако не за най-низшата класа зрящи, то поне за най-разпространената. Нищо чудно да го бях засегнала. А може би не бях чак толкова добра в разпознаването на аурите, колкото твърдеше Джаксън.
Джаксън. Какво ли правеше той? Дали се тревожеше за мен? Разбира се, че се тревожеше - нали бях негово протеже, неговата сънебродница. Но как щеше да ме открие? Може би, ако Дани или Ник успееха да измислят нещо... Те имаха положение в Сцион, а все някъде трябваше да се пазят списъци на затворниците, прибрани от Архонтството.
- Виж, мъчат се да го подкупят. - Джулиан посочи с очи двама развлекатели, които бърбореха нещо на Карл и му предлагаха нума. - Сигурно мислят, че се е сдобил с влияние пред Рефаимите.
Наистина изглеждаше така. Карл махна нетърпеливо с ръка и те се отдръпнаха.
- Джулиан - обадих се аз. - По колко хапчета на ден ти дават?