- По едно.
- Какво представлява?
- Червено и кръгло. Мисля, че е желязо. - Той гребна от чорбата си. - Защо, на теб по колко ти дават?
Естествено. Сцион произвеждаше и инжекции за мъжка контрацепция, но нямаше смисъл да се стерилизират и двата пола. В този миг Карл ме спаси от необходимостта да отговоря на въпроса.
- Погледнах аз в кристалната топка - тъкмо обясняваше той на една бяла туника, съзерцаван от неколцина харлита - и реших да отгатна нейните желания. Както се оказа, тя много искаше да намери някой си Бял заклинател и още щом зърнах лицето му, веднага разбрах къде се намира. Изглежда е босът на Секция 1-4.
По гърба ми премина мъртвешка студенина. Това беше Джаксън.
- Пейдж? - обади се Джулиан.
- Добре съм. Изчакай една секунда.
Преди да си дам сметка какво правя, вече бях скочила от мястото си и крачех към Карл. Очите му щяха да изскочат, когато го сграбчих за яката на туниката и го притиснах в един ъгъл.
- Казвай, какво си видял?
Гласът ми излезе като съскане. Той ме гледаше така, сякаш ми бе поникнала втора глава.
-Моля?
-Какво си й казал за Белия заклинател, Карл?
-Името ми е ХХ-59-1.
-Не ме е грижа. Какво точно видя?
-Не виждам какво ти влиза в работата - огледа той бялата ми туника. - Явно не напредваш толкова бързо, колкото всички очакваха. Да не си разочаровала с нещо своя специален Наставник?
Сведох лице на два пръста от неговото. От тази близост още повече приличаше на плъх.
- Не си играя игрички, Карл - процедих тихо. - И не обичам предателите. Кажи ми какво си видял.
Най-близките фенери примигнаха. Никой от развлекателите не обърна внимание - те вече бяха увлечени в други неща, но Карл го забеляза и в очите му проблесна страх.
- Не съм видял точно къде се намира - призна той, - но видях слънчев часовник.
- В кристалното кълбо?
-Да.
- И за какво й е притрябвал този Заклинател? - пръстите ми се стегнаха върху яката му.
- Не знам. Просто направих каквото ми казаха. - Той се откъсна от мен. - Защо ме разпитваш за всичко това?
Кръвта забуча в ушите ми.
- Без особена причина. - Пригладих измачканата му туника. - Съжалявам. Предполагам, че просто съм притеснена от тестовете.
Това го поласка и тонът му начаса омекна.
- Разбираемо е. Сигурен съм, че и ти скоро ще получиш новата си туника.
- А какво става по-нататък?
- След розовата ли? Влизаме в батальона, разбира се! Нямам търпение да се докопам до онези гадни зумерски копелета. За нула време ще стана червеноризец.
Да, Карл вече бе попаднал под тяхната магия. Сам се дърпаше към бойното поле - да воюва, да убива. Насилих се да се усмихна и го оставих.
Той имаше основание да се гордее - беше се показал като добър провидец. Използвайки Нашира, бе успял да види един силно вълнуващ я предмет върху сияйната повърхност на своето кълбо. Това бе дарбата на гадателите, както и на някои авгури. Те умееха да напасват своите способности към желанията на кверента, за да прочетат бъдещето му. Гледачите на карти и хиромантите го правеха постоянно. И независимо от мнението на Джаксън, това често пъти носеше полза. Етерът бе като „ сционския интернет - мрежа от сънорами, всяка съдържаща информация, до която можеше да се стигне с едно натискане на бутона. А кверентът предоставяше търсачката - начина, по който да се погледне през очите на бродещите духове.
В лицето на Нашира Карл бе открил идеалния кверент. Тя му бе помогнала да види не само Джаксън, но и ориентир за неговото местоположение. Един от шестте слънчеви часовника на колоната.
Трябваше да намеря начин да го предупредя, и то скоро. Не знаех какво искаха от него, но нямаше да ги оставя да го доведат тук.
Излязох навън. Джулиан ме последва и ме улови за ръкава.
- Пейдж? Какво ти каза той?
- Нищо.
- Изглеждаш пребледняла.
- Добре съм. - В този момент видях парчето сухар в ръката му и си спомних за Себ. - Ще ядеш ли това?
- Не. Искаш ли го?
- Не за мен. За Себ.
- Къде си го открила?
- В Къщата на незрящите.
- А, ясно. Значи в Лондон заключват зрящите, а тук - незрящите.
- Не се бъркай в държавните дела. - Аз пъхнах сухара в джоба си. - Да се видим пак утре по здрач?
Добре, по здрач. - Той замълча за миг. - Стига да успея се измъкна.
Когато стигнах Къщата на незрящите, вътре цареше мрак. Дори лампите на двора бяха угасени. Вече бях твърде благоразумна, за да се опитвам да се промъкна покрай Графиас; вместо това просто се изкатерих по водосточната тръба.
- Себ?
Отговор не последва. В стаята бе тъмно и отвътре ме лъхна студ и влага. Улових се за решетките на прозореца и стъпих върху перваза.