- Себ - подвикнах отново. - Вътре ли си?
Но там нямаше никого. Дори незрящите имаха сънорами, макар и безцветни. А тук липсваха каквито и да било емоционални нюанси или духовно присъствие. Себ сякаш се бе изпарил.
Може би го бяха отвели на работа в някоя резиденция и скоро щеше да се върне.
Или може би това беше капан.
Измъкнах сухара от ръкава си, мушнах го между решетките и заслизах надолу по улука. Едва когато стъпих на твърда земя, се почувствах в безопасност.
Но чувството не трая дълго. Щом обърнах лице към улицата, ръката ми бе сграбчена като в клещи, а две изгарящи, неподвижни очи се вторачиха в моите.
7.Стръвта
Той стоеше напълно неподвижно. Носеше черна туника с висока яка, избродирана със злато. Дългите ръкави закриваха раната, която бях превързала предния ден.
Безизразният му поглед бе сведен надолу към мен. Облизах устни, мъчейки се да измисля оправдание.
- Тъй значи - промълви, придърпвайки ме по-близо. -Бинтоваш рани и храниш незрящи роби. Колко странно.
Отвращението ме накара да издърпам ръката си. Той ми позволи да го сторя. Можех да се бия с него, ако не бях така притисната в ъгъла, но тогава видях другите. Четири Рефаими, двама мъже и две жени. Всички с типичните непроницаеми сънорами. Когато заех отбранителна поза, те само се засмяха.
- Не ставай глупава, 40. Искаме просто да поговорим с теб.
- Говорете тогава - отвърнах. Сама не можах да позная гласа си.
Лордът не снемаше поглед от лицето ми. В светлината на близкия газов фенер ирисите му преливаха в нова окраска. Той не се бе засмял заедно с останалите.
Бях като животно, обкръжено от глутница. Всеки опит да се измъкна щеше да е не само глупав, но и самоубийствен.
- Ще дойда с вас - рекох.
Лордът кимна.
- Теребел - обърна се към стоящата до него. - Иди при кръвния суверен и й предай, че ХХ-59-40 вече е заловена.
Заловена? Погледнах Рефаимката, на която говореше. Това трябва да беше Теребел Шератан, наставничката на Тилда и Карл. Тя ме изгледа с неподвижните си жълти очи. Косата й бе тъмна, лъскава и обрамчваше лицето й като качулка.
- Да, милорд - отвърна тя и пое преди останалата група. Аз стоях с поглед, забит във върховете на обувките си.
- Хайде - подкани ме Лордът. - Кръвният суверен ни очаква.
Поехме към центъра на града. Стражите отстъпваха при
приближаването ни, спазвайки почетно разстояние от кръвния консорт. Очите му наистина бяха добили различен оттенък, наситено оранжев. Той ме улови, че го гледам.
- Ако имаш някакъв въпрос, можеш да го зададеш.
- Къде отиваме?
- Да проведем първия ти тест. Нещо друго?
- Какво те ухапа?
Известно време той продължи да крачи, без да се обръща, после каза само:
- Отменям разрешението ти да говориш.
Едва не изругах на глас. Проклетото копеле. Бях прекарала два часа да чистя раните му. А можех да го убия. Трябваше да го убия.
Лордът познаваше града добре. Той ни преведе през няколко тесни улички, докато не стигнахме задния вход на резиденцията, където бяхме изслушали приветствената си реч. Край входа имаше месингова табела с надпис: РЕЗИДЕНЦИЯ НА СЮЗЕРЕНА. Щом ни видяха, стражите му се поклониха, притискайки юмруци към гърдите си. Лордът дори не ги удостои с поглед. Портите се затвориха зад гърба ни; резетата щракнаха със звън, от който мускулите ми се стегнаха като въжета. Очите ми зашариха по стените, нишите и первазите, търсейки опора за ръцете и краката. Основите на сградите бяха гъсто обвити от растения - уханни орлови нокти, бръшлян и глициния, но те стигаха само на метър-два над земята. Прозорците бяха високо над тях. Вървяхме по чакълеста пътека, покрай овална морава. В средата й стърчеше самотен фенер, хвърлящ отблясъци през червените си стъкла.
В края на пътеката имаше врата. Лордът не ме погледна, но спря за миг пред нея.
- Не споменавай нищо за раните - промълви едва чуто -или ще имаш повод да съжаляваш, задето си ми спасила живота.
После даде знак на придружителите си. Двама от Рефаимите останаха да пазят край вратата, а третият, къдрокос мъж с пронизващ взор, мина от другата ми страна. Така, съпровождана от Лорда и него, пристъпих в хладната вътрешност на сградата.
Стаята, в която ме въведоха, бе тясна и богато украсена. Прозорците с цветни витражи върху каменната стена отляво сякаш пиеха от сиянието на луната, пръскайки наоколо топли петна. Различих поне пет мемориални плочи, но нямах време да прочета имената по тях - бях отведена към дъното, където изпод сводеста арка се лееше светлина. Лордът се изкачи заедно с мен по три мраморни стъпала и падна на коляно, свеждайки глава. Другият Рефаим ме стрелна с очи и аз побързах да сторя същото.