- Арктур.
Една облечена в ръкавица ръка повдигна брадичката му. Рискувах да хвърля бегъл поглед. Беше Нашира, този път облечена в черна рокля, която я покриваше от глава до пети, лееща се като вода под светлината на свещите. Притисна устни до челото на Лорда, а той постави длан върху корема й.
- Виждам, че си довел нашето малко чудо - обърна се тя към мен. - Добър вечер, ХХ-40.
Огледа ме продължително и аз изпитах усещането, че се опитва да чете аурата ми, затова издигнах някои предпазни бариери. Лордът не помръдваше и не можех да видя лицето му.
Наоколо се строи редица от Рефаими, всичките с качулки и наметала. Аурите им изпълниха целия параклис, притискайки моята. Бях единственото човешко същество наоколо.
- Предполагам знаеш защо си тук - каза Нашира. Стиснах зъби и не отвърнах нищо. Знаех, че съм загазила, задето отнесох храна на Себ, но можеше да съм загазила и заради куп други неща. Бях превързала раната на Лорда, разпитвах наоколо, притиснах Карл да ми разкаже за видението си...
Нищо чудно вече да знаеха каква съм.
- Намерихме я пред Къщата на незрящите - обяви стражът. Приличаше си с Плейона като две капки вода, дори по формата на очите. - Промъкваше се в тъмното, душейки като плъх.
- Благодаря ти, Алсафи. - Нашира пристъпи към мен, но не ме покани да се изправя. Разбирам, че си носила храна на един от нашите незрящи слуги, 40. Има ли някаква особена причина за това?
- Единствено тази, че го морите от глад и го биете като животно. На него му трябва лекарска помощ.
Гласът ми отекна в тъмното помещение. Рефаимите останаха смълчани под своите качулки.
- Съжалявам, че се чувстваш така - рече Нашира, - но според нашите понятия, а те са определящи по тези места, човешкото и животинското съществуване се намират на едно и също ниво. Ние не осигуряваме лекари за животни.
Усетих как пребледнявам от гняв, но преглътнах следващите си думи. Щях само да докарам гибелта на Себ.
Тя замлъкна за секунда. Лордът се изправи и аз последвах примера му.
- Може би си спомняш от приветствената ми реч, 40, че имаме навика да тестваме онези, които сме събрали по време на Сезоните на костите. Задачата на червеноризците е да търсят хора с аура, но невинаги е лесно да се определи какви способности се крият зад нея. Ще призная, че в миналото сме допускали и грешки. Наглед обещаващи случаи не са се оказвали нищо повече от обикновени гледачи на карти. Не се съмнявам, че ти ще бъдеш много по-забавна от тях. Дано не съм се излъгала. - Тя ме помами с пръст. - Хайде, покажи ни своите таланти.
Лордът и Алсафи отстъпиха встрани. Нашира и аз останахме лице в лице.
Мускулите ми се изопнаха. Нима очакваше да се бия с нея? Неминуемо щях да загубя. Тя и ангелите й щяха да разбият сънорамата ми на парчета. Усещах ги как кръжат около нея, готови да защитават повелителката си.
Но после си спомних какво ми бе казала Лис - че Нашира ще ме унищожи, ако разкрие, че съм бродница. Може би притежавах нещо, което тя нямаше сила да възпре, някакво преимущество, което да използвам срещу нея.
Спомних си случката във влака. Ако нямаше в свитата си сънебродник или оракул, тя не можеше да влияе на етера. А аз самата можех да освободя духа си в нейното съзнание, стига по някакъв начин да не го бе направила непроницаемо.
Можех да я убия.
Но този план се срина с появата на Алсафи. Той се завърна, носейки на ръце крехка фигура с черна торба на главата. Поставиха пленника върху един стол и го приковаха за него с белезници. Устните ми пребледняха. Дали не беше някой от нашите? Бяха ли стигнали вече до Севън Дайълс, до бандата?
Но не долавях никаква аура. Това беше незрящ. Сетих се за баща си и за миг ми призля. Но фигурата бе твърде дребна и немощна.
- Вярвам, че двамата се познавате - каза Нашира.
Дръпнаха черната торба. Кръвта ми се смрази.
Себ. Бяха довели него. Очите му бяха като малки цепки сред моравите отоци. Косата му висеше на сплъстени кичури върху челото, а устните му бяха напукани и кървящи. Цялото му лице бе покрито със спечена кръв. Бях виждала жертви на побои и преди - пострадали от Хектор, които допълзяваха в Севън Дайълс, за да получат помощ от Ник, но никога в такова състояние, нито пък толкова млади.
Стражът го зашлеви отново по подутата буза. Себ бе почти в безсъзнание, но успя да вдигне поглед към мен.
- Пейдж.
Пресекливият му глас накара кръвта да кипне в жилите ми. Извърнах глава към Нашира.
- Какво си му направила?
- Нищо - отвърна тя. - Но ти ще му направиш.
- Моля?
- Време е да заслужиш следващата си туника, ХХ-40.