- За какво, по дяволите, говориш?
Алсафи ми нанесе такъв удар по тила, че едва не се проснах На земята. После ме улови за косата и извъртя лицето ми към своето.
- Внимавай какво говориш в присъствието на кръвния суверен. Мери си приказките или ще ти зашия устата.
- Търпение, Алсафи - вдигна ръка Нашира. - Остави я да се гневи. В крайна сметка, на влака също е била гневна.
Ушите ми звънтяха. Две лица изникнаха в паметта ми. Телата на двама мъже върху пода на вагона. Единият мъртъв, другият обезумял. Моите жертви. Моите убийства.
Това бе моето изпитание. За да спечеля своя нов статус, трябваше да убия един незрящ.
Да убия Себ.
Нашира трябва да бе разгадала каква съм. Отгатнала е, че духът ми умее да напуска естественото си обиталище в тялото. Че съм способна на бързи, безкръвни убийства. И сега искаше да потанцувам за нея, да види как го правя. Да прецени дали си струва да открадне този дар.
- Не - рекох.
Очите й застинаха неподвижно.
- Не? - след като не отговорих нищо, тя продължи: - Отказът не е вариант. Или ще се подчиниш, или ще трябва да се отървем от теб. Не се съмнявам, че Великият инквизитор ще се радва да поработи над дързостта ти.
- Убийте ме тогава. Защо да чакате?
Тринайсетте съдии не казаха нищо, нито пък Нашира. Тя само погледна към мен, вътре в мен. Опитваше се да разбере дали блъфирам. Алсафи не се шегуваше. Той ме сграбчи за китката и ме повлече към стола. Тъй като не спирах да ритам и да се дърпам, обви врата ми с мускулестата си ръка и изръмжа в ухото ми:
- Направи го или ще ти потроша ребрата и ще те удавя в собствената ти кръв. - После ме разтърси толкова силно, че зрението ми се замъгли. - Убий момчето. Веднага.
- Не - повторих.
- Подчини се.
-Не.
Алсафи ме стисна по-силно. Вкопчих нокти в ръкава му. Пръстите ми се плъзнаха покрай хълбока му и напипаха нещо на кръста - нож. Не боен, а по-скоро за разрязване на писма, но щеше да свърши работа. Едно ръгване бе достатъчно, за да го накара да ме пусне. Блъснах се, залитайки, в една пейка, без да изпускам оръжието от ръката си.
- Не ме доближавай - предупредих го.
Нашира се засмя. Останалите я последваха като ехо. В крайна сметка, за тях аз бях просто нова порода смешник - крехко човешко същество с глава, пълна с горещ въздух и конфети.
Но Лордът не се засмя. Взорът му бе прикован в лицето ми. Обърнах острието на ножа към него.
Нашира пристъпи по-близо.
- Впечатляващо изпълнение - отбеляза. - Харесваш ми, ХХ-40. Имаш боен дух.
Ръката ми потрепери.
Алсафи погледна порязаното си място. От кожата се процеждаше фосфоресцираща течност. С нея бе покрито и цялото острие на ножа.
Себ плачеше. Стиснах по-здраво дръжката, но дланите ми лепнеха от пот. Не можех да се опълча срещу всички тези Рефаими само с подобна играчка. Освен това почти не умеех да си служа с хладно оръжие, камо ли да го хвърлям с достатъчна точност.
Като изключим петте ангела около Нашира, нямаше други духове, които да призова за свита. А трябваше някак да се доближа до Себ, за да го освободя. След което да измисля начин да измъкна и двама ни живи оттук.
- Арктур, Алудра, обезоръжете я - заповяда Нашира. -Без духове.
- С удоволствие - смъкна качулката си една от Рефаимките.
Измерих я с очи. Това бе наставничката на Джулиан. Лукаво същество, с гладка руса коса и котешко изражение. Лордът застана зад нея. Съсредоточих се върху аурите им.
Алудра бе същинска варварка. Може да изглеждаше цивилизована, но усещах, че лигите й почти ще потекат в предвкусване на боя. Тя се възбуждаше от слабостта на Себ и копнеете за моята аура. Бе настървена за нея като хищник за кръв. Лордът бе по-хладен и мрачен, намеренията му бяха прикрити - но това само го правеше още по-опасен. Ако не можех да прочета аурата му, нямаше как да предскажа какво ще направи.
Хрумна ми внезапна мисъл. Неговата кръв ме бе накарала да се почувствам по-близо до етера. Дали нямаше да се получи и сега? Доближих острието до носа и вдишах. Металическият мирис подейства на сетивата ми като адреналин. Етерът ме обви като студена вода, потопи ме под себе си. С рязко движение на китката запратих ножа към лицето на Алудра, целейки се между очите. Тя едва успя да се дръпне встрани. Точността ми се бе подобрила. И то много.
Алудра грабна един тежък свещник и го завъртя насреща ми.
- Хайде, малката. Ела да потанцуваме.
Отстъпих назад. Със счупен череп нямаше да бъда от полза нито за Себ, нито за себе си.
Тя атакува, обладана от мисълта да ме унищожи, да се нахрани с останките ми. И без изострените ми сетива навярно щеше да успее. Претърколих се по пода, за да я избегна, и вместо да се стовари върху мен, свещникът помете главата на една статуя. Начаса се изправих на крака, прескочих олтара и се понесох към дъното на параклиса, покрай редовете от скамейки и Рефаимите в техните качулки.